— Ако Тийгън някога иска да поговори с мен, да ми пише есемес или да ми пусне имейл, моля те, кажи й, че винаги съм на разположение. Много я харесвам и ако мога да помогна, ще го направя с удоволствие.
— Наистина много мило от твоя страна, Попи. Ще й предам.
Той се усмихва и изучава малките букви, гравирани върху една месингова плочка в долната част на рамката: „Завинаги в сърцата ни“. Имам бегъл спомен за история във вестника отпреди няколко години, в която се известяваше, че Чарли Голдсмит е починал в съня си, обграден от семейството си.
— Все още ти липсва — отбелязвам аз.
— Всеки ден. Научих много от него. Чарли беше наистина общителен и загрижен за хората и ако той не можеше да стигне до тях, моята работа бе да се уверя, че те ще дойдат при него. Водехме всякакви хора в къщата, по всяко време. Аз ги посрещах, носех им нещо, ако имаха нужда, и ги въвеждах в стаята на Чарли. След това казваше: „Знаеш ли кой беше това?“, аз поклащах глава и той обясняваше: „Това беше мъж, който прости на убиеца на жена си“, или: „Това беше момиче, което е плавало по света само“, или: „Това беше майката на министър-председателя“.
Джейк избърсва лицето си с ръка.
— Опитвам се да ти кажа, че започнах да променям очакванията си. Очаквах всеки, с когото се запознавах, независимо дали в къщата на Чарли, или извън нея, да притежава нещо специално, нещо уникално или необичайно. И все още е така. И ако вярваш, че хората наистина го притежават, и го очакваш, тогава ще се случи и никога няма да ти се налага да симулираш интерес, защото истинските хора и техните истории са най-интересните и най-необикновените изживявания, които можем да споделим.
Мисля, че може би има право. Докато го слушах, нито веднъж не се наложи да вмъквам насърчително изсумтяване или съчувствено поклащане на глава. Просто слушах. По начина, по който Том слушаше мен онази вечер — с отворено съзнание и пълно внимание.
— Липсва ли ти тефтерът?
И аз осъзнавам, че изобщо не ми липсва. Никак даже. Не си водя записки, не проучвам, не слагам бележки под линия, нито перифразирам. Нямам чувството, че ме изпитват, че се опитват да ме хванат натясно или да ми противоречат в името на самия спор. Преди бях срамежлива, защото не бях сигурна, че ще успея да открия правилните думи, за да опиша онова, което искам да кажа. Опасявах се, че ще остана неразбрана. Но правилните думи са там. И за пръв път имам чувството, че мога да ги намеря. Да ги изразя. Да ги чуя. Може би са били там през цялото време, но не съм им вярвала. Предполагах, че другите знаят по-добре.
— Всъщност не. Харесва ми този свободен стил. Освобождаващ е — признавам.
— Добре. А забавно ли е?
— Много — отвръщам.
Той плясва с ръце.
— Сега вече сме на прав път… Хайде, да започваме.
Едно момиче с дълга чуплива коса и сребърна обеца на носа минава през двойните врати и ни изпраща въздушна целувка.
— Добро утро, космонавти! — обявява.
Тя е най-близкото до магия нещо, което някога съм виждала. Косата й буквално е извънземна — шарена смесица от тъмно индиговосиньо, бледозелено и всеки друг нюанс галактическо нощно небе, който човек може да си представи. Как го постига? Да не би промяната на цвета от брюнетка към северно сияние да е станала обичайна? Бих платила, за да видя физиономията на мама, ако някой в салона я помоли за това. Омагьосващо е.
Джейк й помахва.
— Астрал, това е Попи. Помниш ли, онази, която изгони Хилъри от петъчното шоу?
Астрал, момичето галактика, се засмива на глас.
— О, божичко! Ти уби злата стара магьосница! Как бихме могли някога да ти се отплатим? — пита тя.
Наистина се чувствам като Дороти, докато пелтеча и се опитвам да обясня, че не съм целяла това, че наистина съжалявам.
Астрал опира длани една в друга.
— Мразехме я. — След което отмята глава назад с престорено зъл смях и започва да подскача малък победен танц: — Динг-донг, магьосницата е мъртва! Хилъри вече я няма! Щастливи времена! Та, предполагам, че Керъл, другата стара зла магьосница, ще пробва да намери нови празноглави знаменитости, които да заемат мястото й?
Джейк вдига рамене.
— Нека просто да почакаме и да видим. — Обръща се към мен: — Попи, това е Астрал, нашият продуцент. Тя ръководи предаването. Всеки път когато направи физиономия или жест с ръка, е най-добре просто да изпълниш онова, което иска от теб, или ще накара вселената да прецака охолството ти или нещо подобно; не съм достатъчно смел, за да попитам.
Астрал ми намига демонстративно.
— А така, а сега планът за днес: музиката е подредена, както и новините; състезания, още няколко обаждания и малко награди. Но ето голямата новина. По-късно през седмицата ще ни гостува Клоуи Фокс за ексклузивно интервю по повод новата й, разкриваща всичко автобиография.