Иска ми се да вярвам, че е така. Винаги съм копняла да правя точно това. Същото се опитвах да постигна с тезата си. Да не би сега да съм намерила най-добрия начин? На точното място за целта ли се намирам?
Астрал почуква по стъклото и вдига десет пръста във въздуха. Табелката над стъклото става кехлибарена.
— Можеш да го направиш, Попи — продължава Джейк. — Знам, че можеш. Аз ще бъда до теб. Ще ти подавам репликите. Няма да те изпусна. Просто ми се довери.
Замислям се за последния път, когато чух „Няма да те изпусна“. Това ми каза Том точно преди да се кача на раменете му. И какво стана? Той удържа на думата си. Не ме изпусна.
Поглеждам Джейк право в очите. И му се доверявам.
— Добре. Можем да го направим. Да го направим.
Той накланя глава, за да срещне погледа ми, и слага ръка върху моята.
— Успех.
— Благодаря — отвръщам, докато нагласям слушалките си и се опитвам да се съсредоточа върху светлините, копчетата и лостчетата, както и върху отброяващите пръсти на Астрал, когато знакът В ЕФИР светва в зелено и ние започваме да излъчваме на живо из цял Лондон.
Астрал потупва стъклената преграда и започва да отброява от три. Подавам писмото на Джейк, той зашумолява с нежната хартия и вдига озадачена вежда към декоративното цветче в ъгъла.
— Добре дошли отново, приятели. Надявам се, че сутринта ви върви добре за момента… защото, разбира се, някои неща не вървят точно по план. Това е радиопредаване на живо, какво да ви кажа, живо и непредсказуемо, както видяхме тази сутрин. А сега да преминем на съвсем друга вълна, подготвили сме нещо много специално за вас… в ръцете си държа писмо; да, истинско, реално, старовремско, написано на ръка писмо, което един от нашите слушатели си е направил труда да напише, да му залепи марка и да го пусне в пощенска кутия; рядко срещано усилие в днешния технологичен свят. Е, да започваме. Писмото е от Бени, известен още като Самотния градинар, който пише: „Скъпи Джейк, слушам шоуто ти всеки ден без изключение. Правя го от много години. Неимоверно много ми харесва. Никога обаче не съм се решавал да пиша, защото държанието на Хилъри никак не ми допада. Но съм в ужасно затруднение и ми се налагала потърся помощ. До такава степен, че в момента седя на бюрото си и пиша това писмо, което се надявам да стигне до теб. Виждаш ли, аз до голяма степен съм отшелник. Живея сам в товарен контейнер, който превърнах в свой дом. По занаят съм градинар, така че преживявам някак от отделни поръчки и работа по поддръжката за милите хора от селото, които ме приемат такъв, какъвто съм, въпреки че съм скучен и безинтересен. Е, какъв е проблемът тогава, сигурно се питаш? Ами появи се спънка, що се отнася до рутината и чувствата ми. Една много заможна дама от града, пенсионирана цветарка, се премести в селото. Бях й препоръчан, за да оплевя и засадя няколко участъка с английска лавандула — любимата й. И какво мога да кажа? Поразен съм от нея. Тя е изумително чаровна, красива и топлосърдечна душа, както и доста важна клечка. Да изгубя приятелството й, би ме покрусило; въпреки това разбирам, че тя никога не би могла да ме приеме такъв, какъвто съм в момента. Тази моя социална неадекватност трябва да бъде спряна, сложена в ред, да й бъде връчено предизвестие и да изчезне. Желанието ми е да се превърна в мъжа, който тя заслужава, за да можем двамата да растем и процъфтяваме заедно. Има ли нещо, което би могло да бъде сторено за човек като мен?“.
— Попи е тук с мен. Какво мислиш ти, Попи? — пита Джейк.
Усещам как адреналинът тупти в ушите ми. Поемам репликата и се навеждам към микрофона си, за да дам отговор:
— Да… — започвам.
Излиза като ръмжене.
Мили боже. Прочиствам си гърлото и преглъщам. След това опитвам отново.
— Да, ами преди всичко, Бени… ъ, много ти благодаря за това изключително трогателно писмо. — Джейк ми намига и плъзва към мен чаша вода. Отпивам една глътка. — Ако си наполовина толкова очарователен, колкото е стилът ти на писане, напълно разбирам защо приятелите ти от селото и дамата наистина те харесват. Много се радвам, че писа, главно защото мисля, че можем да ти помогнем с някои практически съвети, но също така и защото това е огромен проблем. Има толкова хора у дома или на работа, които слушат тази сутрин и които страдат от социално безпокойство в различна степен, и като резултат може би се отдръпват малко по малко от ситуации, които ги изнервят, карат ги да се чувстват неловко, объркват ги или ги плашат. За да съм честна, Бени, аз също съм правила така в моя живот. По свой собствен начин се опитвах да се скрия от изправянето срещу хората или проблемите, с които мислех, че не мога да се справя. Но знаеш ли, малко по малко откривам, че съм способна да се справя с повече, отколкото някога съм си мислела. И чувството е приятно. Наистина приятно.