Не трябваше да се намирам на задната седалка на кола, обвита в гъстата смрад от синдрома на раздразненото черво на Франк. Не трябваше да се чувствам така зле, така засрамена и изтощена. Удържам изражението на лицето си. Нещо ще се пропука.
Франк се размърдва и изпуска още една изключително звучна пръдня. Мама ни стрелва с притеснен поглед в огледалото за обратно виждане.
— Съжалявам, любима, стискам от векове. Вината не е моя; просто така работи тялото ми. Когато тези неща трябва да излязат, те просто трябва да излязат.
Когато мама изпуфтява, усилва радиото и сваля прозорците, аз просто се предавам. Спирам да се боря и започвам да се смея, спонтанно и неудържимо. Но след това осъзнавам, че изобщо не се смея. А плача — със страшни, внушителни, задъхани ридания. Мама се опитва да разтрие коляното ми от предната седалка; Франк ме прегръща и ме притиска към себе си.
— Всичко вече е наред, Попи, наплачи се. Всичко ще добие повече смисъл, когато те приберем у дома. Напред и нагоре.
Назад и надолу по-скоро.
Свличам се назад в седалката си и затварям очи. Примирена, победена, напълно дяволски изтощена. И на път за дома. Защото в края на краищата нямам къде другаде да отида.
2
Днес официално е първият ми ден като доктор. И въпреки това се събуждам, треперейки, в единичното си тийнейджърско легло във вампирски стил. В къщата на майка ми е нагласена обичайната температура, караща зърната да настръхват, макар да е краят на октомври.
Обективна реалност: дишам. В безопасност съм. Топло ми е… не, не ми е топло, те отопляват тази стая колкото кутийка само за Коледа. Добре де, както и да е, здрава съм…
Субективна реалност: ПРОВАЛЯМ СЕ НА ВСЯКО ВЪЗМОЖНО НИВО.
Катастрофата от всичко случило се ме обездвижва. Не мога да помръдна и едно мускулче в тялото си, така че просто ще си лежа тук. Завинаги. По гръб, зяпнала тавана на спалнята от недалечното ми минало, потриваща очи, докато изучавам плаката на „Дестинис Чайлд“ от турнето „Ще оцелея“, който виси на самозалепваща гума „Блу-так“ от толкова отдавна, че веществото вече е позеленяло.
Бионсе, можеш ли да се справиш с това? Кели, можеш ли да се справиш с това? Мишел, можеш ли да се справиш с това?[7] Попи… О, не, не и аз, не и днес. Аз определено не мисля, че… всъщност не, не мога, професионалното ми мнение е, че не мога да се справя.
Извърни поглед, Бий Ноулс, извърни поглед, това нито е красиво, нито ми вдъхва сила по някакъв начин.
Обръщам глава на края на възглавницата си. Черната ми абсолвентска тога е метната на смачкана купчина в основата на леглото. Бегло си спомням как я хвърлям там снощи, преди да се срина в ямата на предизвиканата от кодеина забрава. Не си спомням много повече от снощи. Имам мъглив спомен как лежа на дивана по пижама, сменям каналите на телевизора и пия горещ шоколад, докато мама не спираше да говори за съдбата, участта и новите посоки, и приемането на промяната, и завоите по пътя, и неща в края на дъгата, и колко хубаво ще бъде да прекарваме време заедно, и как нещо някога щяло да изникне, и всякакви подобни безсмислени небивалици, които хората имат склонност да гравират на сувенирни магнитчета за хладилник или да бродират на декоративни възглавнички. Мило, добронамерено, но нищо повече от изтъркани клишета, които просто да поддържат в движение въздуха между плямпащия утешител и човека, чийто живот се разпада. След това започнаха въпросите и услужливите предложения, които бяха все така добронамерени, но откровено досадни.
Защо не се обадя на някои стари приятели?
Какво искам да ям?
По кое време да ядем?
Защо не се запиша с нея на водна аеробика?
Може би трябва да си взема вана? Или да изляза да се разходя?
Защо съм толкова тиха?
Накрая нямах енергия за нищо, така че кимнах, извиних се съвсем общо за всичко, повлякох завивката си обратно нагоре по стълбите, свих една таблетка приспивателно от шкафчето за спешни случаи на Франк, затворих вратата и потънах в мрака, ридаейки толкова силно, че челюстта още ме боли.
И сега е сутрин. А аз не съм си представяла ситуацията така. Тук съм, в дома на родителите ми, боря се със студените лъчи светлина, които се процеждат през пролуките на щорите ми, и мърморя проклятия към хората, които нагласят сергиите си долу на улицата, блъскат и тряскат, дърпат и вдигат, и продължават живота си. Хорът на зазоряване в Южен Лондон от пронизващи гласове, които продават риба, плодове и цветя, смесени с откъси музика и радиопредавания, коли, сирени и къртачи. Мюзикълът на живота ми, основан на химните на Бионсе, най-вероятно щеше да бъде наречен „Саморазрушитна“[8]. „Лудо задлъжняла“[9] също щеше да свърши работа. Ала вече съм наясно, че тя няма да иска да участва в това шоу, не й е в стила. Няма никакви компенсации в това нещастие.
7
Бионсе Ноулс, Кели Роланд и Мишел Уилямс са трите вокалистки на „Дестинис Чайлд“. — Б. пр.
8
Алюзия за песента на „Дестинис Чайлд“