— Кога ви е срещата?
— Довечера. Ще разгледам един апартамент довечера — лъжа аз.
Стоим една срещу друга в мълчание.
Но това е добра идея. И нещо, което мога да направя. А моментът не може да е по-подходящ. Сега прекарвам голяма част от времето си в дома на Том и това е добре за кратко, докато съквартирантът му Гав отсъства, но той може скоро да се върне или да реши да даде стаята си под наем на друг. Така че ще си потърся жилище! Ще се изнеса! Ще си имам собствен дом! Разполагам с пари, за да го постигна; макар и да съм на свободна практика, шоуто върви все по-добре, така че, изглежда, ме очаква дълго и светло бъдеще в Радио 105 FM.
Мама пристъпва нервно на мястото си и потрива очи, за да прикрие нервния си тик. Едва не се засмивам на глас. Знам, че тя всъщност не иска да си ходя. Обича да знае за всяко мое действие и да бъде в позиция да критикува и обсъжда всеки аспект от живота ми. Но тази възможност започва да се оформя в ума ми — мой собствен дом, наистина мой апартамент. Само за мен. Пронизва ме тръпка. Това е ИДЕАЛНО!
Тя потупва с пръсти по топката на парапета и присвива очи към мен.
— Довечера, казваш?
Кимвам.
— Мислех, че довечера си на нетбол.
— Така е. Отивам на огледа веднага след тренировката. Лиан ще дойде с мен. Бива я в преговорите.
Още лъжи. Толкова е лесно да лъжеш. Хората, които твърдят, че не могат да лъжат, са лъжци.
— Какъв бюджет си си определила?
— О, сещаш се. Разумен. Скромен. Нормален — казвам с прецизността на икономист.
— И си включила в него битови сметки, обзавеждане, застраховка, общински данък и разходи за непредвидени случаи — наводнение, обир или електрически повреди?
— Мда.
— А хазаите? Направили са всички проверки за безопасност? Бойлерът е бил тестван, проверен за неправилно свързване? Вредители, гризачи, мокрици? Ами натравяне с въглероден окис; имат ли детектор?
— Аха, за всичко е помислено.
Тя си поема дълбоко дъх. Мислеше си, че ще се пречупя под натиска й. Мама — нула, аз — едно.
Телефонът ми иззвънява в джоба.
— Сигурно е агентът.
Все още изглежда леко скептична. Вадя телефона и поглеждам името на екрана. Бившият ми баща. Не отговорих на купищата му обаждания през последните няколко дни и просто игнорирах есемесите. Бях толкова заета с работа, Том, нетбол и махмурлуци. Отказвам обаждането и прибирам телефона обратно в джоба си.
— И как ще платиш за всичко това? — пита мама.
— Ъъ, със заплатата си? Изкарвам добри пари, нали знаеш — опитвам се да я уверя. — Повече, отколкото някога съм очаквала. Мога да се оправя с наема.
— Но не си на постоянен договор, Попи, от това се тревожа. Всичко може да се оплеска и ти ще увиснеш с този огромен разход. Защо не поостанеш тук, докато нещата не станат малко по-сигурни, по-малко рисковани?
— Мамо, почти на трийсет съм. Дори и да не бях с Том или да имах по-зле платена работа, пак това би било правилната стъпка. Време е да се изнеса и да започна да градя собствения си живот, отделно от теб, Франк и татко. — Обръщам се към стаята си. — Всичко това е твое. Трябва да бъдеш адски горда, защото си го заслужила, изработила си го, твое е. И аз трябва да направя същото.
Тя свежда поглед към коша с мръсното пране.
— Стига да си сигурна.
— Сигурна съм — отвръщам.
И наистина го мисля.
— Колко скоро смяташ, че ще стане?
— Колкото е възможно по-скоро.
Този път тя разтрива и двете си очи и на лицето й се изписва примирена гримаса. После вдига коша с мръсни екипи, подушва една тениска и прави отвратена физиономия.
— Е, тогава предполагам, че щом това ще бъде последният път ще направя изключение. Ще ги оставя сгънати на масата в трапезарията.
— Благодаря, мамо.
— Но си оправи писмата, преди да съм ги изгорила. Бодат ме очите.
— Ще го направя. Обещавам.
— И ми обещай, че ако при огледа видиш някакви стари перални, дивани или матраци в градината, ще откажеш жилището.
Кимвам успокоително.
— Както и змии, порчета или ръмжащи кучета — настоява тя.
Увивам ръце около раменете й и я прегръщам силно.
— Не е нужно да се притесняваш. Ще избера идеално място.
И наистина го мисля. Нямам търпение да намеря идеалния си нов дом.
22
— Ще си наема собствено жилище — обявявам на Джес и Лаура в съблекалнята преди тренировката ни.
Джес кимва и въздъхва.
— О, такава голяма късметлийка си! Аз бих дала всичко, за да се изнеса от нас. Повярвай ми, да делиш къща, е ад! Става, когато си студент, защото искаш да стоиш до никое време и да правиш кочина, но като възрастен е ужасно. О, само си представи, пространството, тишината… чистотата!