Сериозно? Бюджетът ми е ОГРОМЕН! Е, поне си мислех, че е огромен…
— За да бъда честен, ако ми бяхте сестра или приятелка, бих ви посъветвал да не го правите. И то не само от естетическа гледна точка; предполагам, че сте наясно, че гарсониерите и таванските помещения в града не са красиви. Но от гледна точка на сигурността, млада жена, която живее сама? Няма друг начин да го кажа, вие сте уязвима. Гледате ли „Неразкрити престъпления“?
Поклащам глава. Гледам „Момичетата Гилмор“.
Той кимва, сякаш това не го изненадва.
— Ставали ли са много престъпления в последния район, където сте живели?
Поклащам глава. През първата ми година в „Банбридж“ някой се опита да открадне колелото ми отпред кръчмата, но на следващия ден го върна с извинителна бележка.
— Всъщност не — отвръщам.
— В такъв случай бих ви препоръчал нещо малко по-сигурно.
Размърдвам се на мястото си.
— Наистина ли? Това ли казват наистина статистиката и полицейските доклади?
Агентът ми се усмихва криво и слага ръка на сърцето си.
— Не е в техен интерес да разкриват подобни неща; феминистките биха го нарекли разпространение на фалшиви слухове. От медиите ще ги изядат живи. Но ви казвам онова, което знам от личен опит. Повярвайте ми.
Истината ли ми казва, защото е загрижен за мен, или е просто една лъжлива невестулка? Не знам. Просто не мога да разбера. Прелиствам страниците в скута си и си напомням да бъда безпристрастна и обективна, вместо да се опиянявам от търговските дрънканици. Вдигам листа с първия имот от купчината. Висок блок от седемдесетте, който изглежда по-скоро като евтина кутия, отколкото като място, което може да се нарече дом. Вземам следващия лист; намира се над магазин за дюнери, което е едновременно и плюс, и недостатък, така че продължавам да чета. На втора страница се вижда вътрешността. А тя е зловеща; МНОГО зловеща. Прилича на бърлога на бездомници, мръсни одеяла, консерви и найлонови чували, пръснати навсякъде. Отвратително. Изобщо не е подходящата обстановка за моята пикантна салда.
— Преди да загубим от безценното ви време, сигурна ли сте, че наистина искате това? Да ви влача наоколо и да ви показвам тези дупки? Да ви оставя сама да видите колко ниско се намира дъното в действителност?
Мисля, че ми върти номера, опитва се да ме накара да похарча повече. Навивам страниците на руло и ги размахвам към него като диригентска палка.
— Чакайте малко. Не може да е вярно. Как тогава някой изобщо живее в Лондон, ако човек получава това срещу стотици паунди седмичен наем? — питам, сякаш съм Ерин Брокович, която разкрива цялата измамна операция с даването под наем.
— Делят — заявява открито той. — Всички имоти, които разглеждате, са за един наемател. Ако искате по-добър, но не задължително по-голям апартамент, ще трябва да направете компромис с пространството и уединението. — Той отваря жабката и ми подава нова папка документи за други жилища.
Прелиствам ги и се депресирам още повече. Една малка баня, споделена между четирима души. Спални с размера на гардероба на майка ми. Кухня, която изглежда, сякаш мястото й е в каравана. А после остава и проблемът да живееш с непознати всеки ден. Ами ако са пълни кретени? Ако са наистина разхвърляни или шумни, или работят през нощта и ми се налага цял ден да ходя на пръсти? Ами ако ядат миризливи храни като херинга и я държат непокрита в хладилника до цялата ми храна, и всичко, което ям и пия, има вкус, сякаш е било инжектирано с мръсна, оцетена, рибена миризма? Повдига ми се. Отварям прозореца и оставям вятъра да ме охлади. Може би мама има право: трябва да си остана у дома още малко. Да живея с родителите си, може да бъде досадно, но нима живот с разнообразна група непознати наистина е крачка напред?
Слагам брошурите в скута си.
Мисля за мама и Франк. Вкъщи наистина не е толкова зле. В безопасност съм, имам си собствена стая и винаги се намира прясно мляко, хляб и тоалетна хартия. Никой не яде нищо миризливо и имаме голям комплект пластмасови кутии, за да сме сигурни, че всичко краткотрайно е прибрано чисто и компактно. Хммм… Това са доста неща, от които да се откажа. Може би трябва да зарежа търсенето още сега. Трудно е да оставиш зад себе си хубав семеен дом само за да отидеш на някое по-малко, по-миризливо, по-претъпкано и по-скъпо място.