Оглеждам прашното светилище на тийнейджърското си Аз: пластмасови лавици, изпълнени с купи по нетбол и медали по плуване; малкото бюро, което Франк намери в контейнера пред един църковен двор, отрупано с надъвкани моливи и купища остарели учебници. Доктор Попи Блум, а? Ама че шега. Как, по дяволите, нещата се объркаха така? Защо съм обратно тук? Уинтърс, Хариет, Грегъри… аплодисментите, смеха, горещината по врата ми, полъха студен въздух, когато отворих онези метални врати… Спомням си всичко с кристална яснота.
И разбирам. Не ми харесва, но разбирам. Бях близо, обаче накрая се оказа, че не притежавах онова, което бе нужно. Онова, което те търсеха. Не пасвах. Изпуфтявам. Нищо не ми е останало. Сега съм тук и смятам да се справя колкото мога по-добре.
Отвън някакво куче яростно лае, после зазвучава аларма на кола. Стаята е прекалено светла, за да заспя отново, така че въздъхвам, изритвам завивката и се подготвям да посрещна деня.
Повличам се по стълбите към долния етаж, облекчена, че поне няма да има никой друг в къщата; няколко часа без напрегнати притеснени погледи, без съвсем очевидни побутвания и най-вече без въпроси. Макар че ще трябва да се изправя пред бившия си баща в някакъв момент и той ще ме довърши.
Какво имам предвид с това, че не съм получила работата?
Къде съм сбъркала?
Какво съм направила, за да я загубя?
Защо не съм кандидатствала някъде другаде? Не е ли трябвало всъщност да кандидатствам цяла година?
Не съм ли наясно с конкуренцията? С търсенето? Надпреварата за работни места? За назначения? За опит? За така критичния шанс за работа?
Не е ли вече крайно време да спра да мисля и да започна да действам?
Заковавам се насред стълбите и се опитвам да попреча на мозъка си да гръмне: успокой се, Попи, дишай, дишай, просто се съсредоточи върху сегашния момент.
Ще си взема нещо за закуска и чаша хубаво кафе и ще умувам за каквото имам да умувам по-късно. Но няма да отнеме дълго. Съвсем скоро той ще се обади по телефона и какво ще му кажа? Какво ще си помисли?
Съзнанието ми отново започва да се рее. Стисвам очи, сякаш това е правилната стратегия, за да изключиш стресиращите мисли.
Знам, че разполагам с поне шест часа спокойствие, тъй като и двамата ми родители са на работа. Франк е продавачът на цветя при входа на метростанция „Брикстън“, точно зад ъгъла, но майка ми прекосява цял Лондон, за да работи като фризьорка в Холоуей. Голяма част от клиентките й са добри познайници на женския затвор там; мама в общи линии просто изрусява, бръсне и оформя косата им на бодлички между присъдите им и когато са навън на изпитателен срок. Работи там, откакто бях малка, така че дори когато се запозна с Франк и се преместихме в неговата къща тук, в Брикстън, тя остана на тази работа въпреки едночасовия път.
Всъщност не съм влизала в салона, откакто бях съвсем малка, около времето, по което майка ми и „истинският“ ми баща се разделиха. Странно е, като си помисля, че наближавам трийсетте, същата възраст, в която всичко за тях се оплеска. Преди мислех, че нещата при възрастните могат да се оплескат само ако си ужасно безразсъден. Очевидно понастоящем преосмислям тази гледна точка като двайсет и девет годишна, застанала по пижама в кухнята на майка си и с единствена амбиция за деня да не се виждам и да не говоря с никого.
Прокарвам пръсти през възлите в косата си, все още пълна с фиби и лепкава от спрея, който използвах вчера, за да укрепя абсолвентската си шапка срещу вятъра. Двайсет и четири часа по-рано това бе най-голямата ми тревога. О, каква наивност.
Въпреки че майка ми е фризьорка, никога не съм й позволявала да мие косата ми и да ме суши със сешоар, камо ли да ме подстригва и оформя. Знам, че това звучи зле, но уменията й до голяма степен отразяват вкуса на клиентелата й и винаги съм се тревожела да не завърша с къса руса прическа или зле подстриган „мълет“.
Макар да я подкачам за салона, тя никога не е отсъствала от него през живота си и когато наистина се превърна в самотен родител без пари, малкият салон ни поддържаше финансово. Мама обича другите фризьорки в Холоуей, обича жените, които идват, за да излеят сърцата си за боевете, в които са участвали, и за мъжете, които са заплашвали, както и бакшишите, които й дават, в сим карти, полуразмразени тарелки с месо и каквото си поиска от магазин „Супердръг“. Може би аз самата трябва да си направя поръчка от там — дали имат нещо като коректор на личността? Контур за настроение? Бих могла напълно да се преобразя и никой никога няма да разбере, че съм аз. Бих могла незабелязано да се върна в „Банбридж“, да се запиша като нов студент и да се представя като по-социална, по-уверена и по-харизматична версия на самата себе си. Доктор Попи Блум, втори дубъл.