— Ти си слушател, Попи. Така се обади в шоуто за първи път. Защо избра да слушаш нас, вместо да намериш нещо на телефона си?
Замислям се за малко. Не мога да му кажа, че е било, защото съм заспала и съм пропуснала гатанката на Франк. Но знам защо Франк, мама и всички останали верни слушатели са на тяхната вълна.
— Защото е… живо. Радиото е истинският живот — неочакван, без сценарий, нередактиран. А това е нещо специално. Вълнуващо е хората да не знаят кой ще ви гостува след малко или коя песен ще пуснете, нито дали ще има водеща новина, която ще пропуснат, ако слушат само предварително оформени и нагласени неща. Забавно е и е важно, за да се свържеш с други хора по този начин, да чуеш реакциите им, да откриеш какво е значимо за тях и просто не можеш да го предвидиш; никога не знаеш точно какво ще последва.
Джейк плясва с ръка по коляното си.
— Именно! Изпълнителният директор, Керъл Кинг, тя се съмняваше, каза ми, че внимателно следи рейтинга и че иска десетпроцентово увеличение до края на месеца.
Ахвам.
— Десет процента! Ужасно, това са около четиристотин хиляди души. Как се очаква да го постигнеш?
— Не се очакваше аз да го постигна. Ние го постигнахме.
Объркана съм. Какво се опитва да ми каже? Какво точно сме постигнали заедно?
— Извинявай — казва той. — Говоря несвързано; корпоративната страна на нещата е тъпа и трудна за схващане. Не ми обръщай внимание. Просто самият аз съм доста поразен.
Джейк отваря малкия хладилник и изважда бутилка шампанско точно когато екипът започва да се стича през двойните врати с чаши, балони, конфети и лентички.
— Така, преди Астрал да доведе Керъл тук, имам да ти казвам нещо. Днес получихме един имейл. Официално е: 105 FM не е просто обратно на върха, но сме надминали броя на слушателите си за първи път от три години насам. Номинирани сме за „Изборът на публиката“ на Британските награди за телевизия и радио! — Джейк спира, за да избърше лице с ръка. — Това е най-голямата награда в бизнеса, защото се избира от публиката — голяма работа е. За мен лично е най-голямата, защото означава, че сме уцелили точно онова, което искат слушателите ни; ние сме истински хора, които са направили връзка с истински хора.
Той разтръсква бутилката шампанско нагоре-надолу.
— Така че всичко, което наистина искам да ти кажа, е благодаря. Да започваме купона!
Шокирана съм. Гледам Британските награди за телевизия и радио от малка. Това е едно от онези семейни предавания, които всички обичат и очакват с нетърпение, когато ти се позволява да останеш до късно. Достойно е за купи с пуканки, газирани напитки и лягане, без да си си измил зъбите. Това е повече от предаване или церемония по връчване на награди: това е национално събитие! И Джейк е абсолютно прав. Това, което го прави специално, е, че събира всичките ти любими имена и лица на едно място: актьори, спортни коментатори, звезди от сапунени опери, комици и разбира се, радиоводещи.
Астрал се връща, придружавана от Керъл Кинг с типичната и каменна физиономия. Джейк се обръща към екипа.
— Запиши си по бележниците, народе — отиваме в Единбургския замък!
Сред техниците и хората, които се занимават с проучвания, започва объркано мърморене. След което някой отзад се провиква:
— Какво, всички ли?
— Точно така. Ние сме екип. А това беше екипна работа.
Оглеждам се из стаята. Това ще бъде невероятно. Енергията! Вълнението!
Астрал ококорва очи и изпуфтява. Мисля, че сега за първи път чува за този план. Но не позволява на това да я спре и влиза на пълни обороти в обичайната си роля на мениджър.
— Добре, да се разберем, хора. Никой, и наистина съм сериозна, НИКОЙ не може да се разболява, наранява или да умира, докато тази церемония по награждаването не приключи. Ясна ли съм?
Всички кимаме като един послушен, сияещ колектив.
— Попи, започвай да разглеждаш разни модерни нови английски дизайнери; трябва да помислим чии дрехи ще носиш. Искаме да изпратим послание, да им покажем, че в момента сме на гребена на вълната, готови да превземем света.
Тя прави пауза, за да си поеме дълбоко дъх, и затваря очи. После изкрещява с цяло гърло:
— ТОВА Е НАШАТА ГОДИНА!
И аз го вярвам. Доливам си чашата с шампанско и си припомням какво сме постигнали в това малко студио. То е едновременно трескаво, откачено, изтощително, късащо нервите, предизвикващо сълзи, поразително и съживително. Буди ме нощем и ме подтиква да пиша писма на съвършено непознати хора, които са излели душата си на листове А4, и ме кара да припадам на дивана в ранния следобед, останала без сили дори да си сваля обувките. Но го обожавам. То е напълно различно от всичко, което съм си мечтала да правя на този етап от живота си, така че си прекарвам страхотно. Затова не мога да не се зачудя защо продължавам да сънувам онзи сън с казиното…