Поглеждам към Том, който рови из кухненските ми шкафове и търси нещо по-хранително от „Коко Попе“. Това е КАТАСТРОФА. Как се очаква да избера между момичетата от отбора по нетбол и екипа на радиото? Как се очаква да избера между финала на Суперлигата и шоуто с наградите?
Не ме карайте да избирам, мамка му!
Лиан ще откачи, ако не се появя на финала. Тренираме от месеци. Никога преди не го е печелила и има чувството, че това може да е последният сезон, в който играе на такова ниво. Така че, ако не вземе купата тази година, малко вероятно е някога да го направи.
Прилошава ми.
Добре, определено трябва да бъда на финала на Суперлигата. Но какво става тогава с работата ми? Какво да кажа на Астрал и Джейк? Не мога просто да не се появя. Не мога просто небрежно да им напиша един имейл с „извинявайте, няма да мога да дойда, вече имам друг ангажимент“. Астрал ще ми се изсмее в лицето! Тя пропуска сватбата на сестра си заради това! След което вероятно ще бъда привикана в офиса на Керъл Кинг, за да ме разкъса на парчета, заедно с договора ми. И без това вече ме гледа, сякаш съм толкова добре дошла, колкото някоя гнусна миризма. Ако не присъствам на наградите, това ще й предостави точните амуниции, за да ме уволни[44]. Или да ме върне обратно в стаята с писмата. А какво съм аз без работата си? Какво имам? Къде другаде бих могла да отида? Обратно при Mapкъс в Бюрото по труда? Пак да вземам пари назаем от Франк?
Отново поглеждам календара. Един ден. Два града. Можеше и да се получи, ако градовете не бяха Единбург и Лондон. В двата края на страната. Дори от „Конкорд“ не биха могли да ми помогнат да бъда и в двата.
Не мога да огрея навсякъде, което значи, че ще се наложила разочаровам някого. Въпросът е кого?
Прехапвам долната си устна, докато Астрал ми обяснява за маршрута, за хотелските резервации, за сцената, за речите… Том се появява от банята. Гледам го как си обува шортите и си облича суитшърта; прави ми знак, че излиза да потича. Кимвам, той ме целува по бузата и изчезва през вратата.
Астрал продължава да говори с невероятна скорост.
— Значи — уверявам се отново, — заминаваме за Единбург в събота?
— Точно така.
— На двайсет и втори ноември. Напълно си сигурна?
— Хиляда процента. Всички ще бъдем на червения килим на двайсет и втори, ако ще адът да се изсипе на земята или да ни залее потопът.
Мамка му, мамка му, мамка му.
Тук е заложена работата ми. А тази работа е моето бъдеще.
Стоя до прозореца и бутам цели шепи „Коко Попе“ в устата си, като се опитвам да измисля как ще кажа на Лиан и „Убийците“, че няма да съм там, за да играя на финала на Суперлигата.
25
Разбира се, че бих предпочела да й напиша имейл, есемес, да й оставя гласово съобщение. Какъвто и да е дистанционен, не на живо контакт е за предпочитане пред среща очи в очи, за да й кажа, че нямам възможност да играя на финала. Но не мога да й причиня това. Тя, така или иначе, не би ми позволила; със сигурност ще цъфне на прага ми. С брадва и желязно алиби.
Ще трябва да я посетя във фитнеса.
Без оправдания. Без празни приказки. Обувам си маратонките, връзвам си косата и се запътвам към „Джимбокс“, за да посрещна съдбата си. Ужасяващата „стегни се, дай всичко от себе си или си отивай вкъщи“ съдба.
Лиан е в студиото и води клас по зумба, претъпкан с редици над петдесетгодишни хора, облечени в ярки цветове, които полюшват бедра и пляскат с ръце на музика като от евангелистката църква на Глория Естефан. Току-що е започнал, така че решавам да отида на пътечката за тичане, докато Лиан приключи. Ще трябва психически да се подготвя за това. Да го отрепетирам в ума си.
Ще започна, като кажа, че съжалявам… Не. Тя ще реши, че е нещо, което мога да променя. Което е под мой контрол и за което наистина мога да направя нещо.
Ще започна, като й обясня дилемата… Не. Тя няма да спре да ме прекъсва.
Ще започна с думите: „Добре, Лиан, знам, че ще ме мразиш за вечни времена, след като ти кажа това…“.
Всъщност няма да репетирам. Защото колкото повече го премислям, толкова повече усещам жиленето на вината, задето изобщо ми се налага да й съобщя тази новина.
Натискам бутона за начало, добавям още малко наклон и поглеждам към образа, покрил цялата стена пред мен. Това е фитнесовдъхновяваща снимка на Лиан, която вдига огромни тежести с думите: Всяка стъпка, която правиш, те доближава до онова, което искаш да бъдеш, и те отдалечава от онова, което си бил преди.
Натискам бутона и правя първите си бавни стъпки.