Чувам звъна на стационарния телефон от коридора на долния етаж.
— Ало?
Майка ми е.
— Будна ли си, миличка?
— Въз основа на факта, че говоря с…
— Да, да, да; защо мобилният ти е изключен? — прекъсва ме тя. Мрази, когато остроумнича. — Опитвах се да ти се обадя на него, но чувам само един странен тон.
— Мобилният? Изключих го снощи, не помниш ли, и извадих батерията, защото не исках да се занимавам с никого — напомням й.
— Добре, хубаво, добре. Всъщност мисля, че това беше много разумно. Но сега го включи пак, става ли, за да те проверяваме, ако излезеш.
— В какъв смисъл искаш да ме проверявате?
— Идеално разбираш какво имам предвид — да знаем къде си, за да не направиш някоя глупост.
— Мамо, добре съм. Просто искам да се отпусна и да си почина от всичко, да бъда себе си за малко.
Другият край на линията утихва. Звучи, сякаш е сложила ръка на слушалката и шепне на някого; мога да чуя дълбок, дрезгав, шепнещ глас някъде до нея.
Мама отново се обажда.
— Обгради се с хора — казва.
— А?
— Обгради се с хора. Това е добър съвет, не мислиш ли?
— Не и не. Не, няма да го направя, и не, не мисля, че е добър съвет. Мисля, че е покровителствен и некомпетентен. Не искам да виждам дори един човек, камо ли да се хвърля в някакъв вид псевдосоциална тълпа, защото някоя от клиентките ти гледа Опра и сега мисли, че може да ме съветва какво е най-добре за мен. Това, което наистина, наистина би било най-добре за мен в момента, е хубаво кафе, малко храна и малко сгряване, както и ти да спреш да обсъждаш проб… настоящия ми статус с хора, които смятат, че феминизъм означава да крадат тампони.
Мълчание. Усещам тръпка по врата си. Знам, че ми мисли доброто, но просто не съм в настроение. Все още мълчание, сякаш линията е прекъснала.
— Ехо? Мамо? — обаждам се.
От другата страна прозвучава много дълбока кашлица.
— Попи, Робърта е. Схващам, че ти е трудно. Звучиш бая напрегната, но имам новини за теб и не ми дреме, че Анджела ти е майка. Тя също така ми е дружка и е такава от много дълго време. Така че чуй ме, като ти казвам, че ако посмееш пак да й говориш по такъв начин, ти обещавам, че ще ти откъсна краката и ще ги натикам толкова здраво в ушите ти, че ще ти е нужен някой от приятелчетата ти доктори по мозъци, за да ги извади. Разбираш ли ме?
Изстисквам един много бълбукащ, пронизителен звук, който се разбира като „да“. Чувам движение, как слушалката сменя ръце и звука на тежки стъпки, които се отдалечават.
Майка ми се връща на телефона.
— Така, има петдесет паунда в кутията ми за бижута. Излез и си купи нещо от магазина. Ще се върна до четири. И гледай да си включиш телефона. Днес е първият ден от остатъка на живота ти, съкровище, така че го прегърни. Сграбчи деня!
— Добре. Определено ще го прегърна. Съжалявам за онова, което казах преди малко. Просто съм малко разстроена, но ще сграбча деня веднага. Обещавам! — Говоря бавно, ясно и по най-приповдигнатия напевен начин, който мога да извадя от себе си.
След това изчаквам майка ми да затвори първа. После чакам сигналът да прекъсне. Напълно да спре. Накрая изчаквам още малко, в случай че Робърта продължава да е наоколо, готова да ми налети с някакви прощални, груби окуражителни думи.
Веднага правя точно това, което мама каза, сякаш някъде има скрита камера и ме излъчват на живо в салона, а момичешката й банда от здравенячки ме наблюдава в стил „Биг Брадър“. Сглобявам си телефона, включвам го и си приготвям чаша силно кафе. Мама е права за едно нещо: беше учудващо разумно от моя страна да си изключа телефона снощи; нехарактерно разумно, тъй като никога, никога преди не съм го изключвала. Всъщност надявам се, че ще се включи отново; в момента изглежда толкова тъмен и безжизнен, така че стискам палци. Светва, малкият гръден кош на смартфона вдъхва изпълнен с надежда живот на екрана, след което изстрелва като картечница известия за нови съобщения, пропуснати обаждания и гласови съобщения. Отпивам голяма глътка кафе; изглежда, ще ми трябва подкрепа, за да мина през натрупаната информация.