Преминавам през паркинга и търся лилавия минибус на „Убийците“. Когато го откривам, той вече е празен, заключен, без екипи или сакове вътре. Опитвам се да вляза през входа за играчите, но един мъж от охраната ме отпраща.
— Трябва да вляза — аз съм стрелецът на „Убийците“, Попи Блум.
Той преглежда списъка си. Надявам се, че името ми все още е там от последния мач или че Лиан, така или иначе, ме е добавила, дори като заместник, с надеждата, че ще си променя решението.
Мъжът мрачно поклаща глава.
— Отборите загряват през последния един час; никой не е докладвал за отсъстващи играчи.
— Може ли да вляза и да проверя повторно?
Той изглежда притеснен, сякаш съм някаква побъркана фенка, която се опитва да стигне с лъжи до игрището. Каквато, предполагам, съм си отчасти. Ако искам да вляза там, ще трябва да си купя билет, дори да е на изнудваческата цена, на която сигурно се продават. Не ми пука за нея; целта ми сега е да вляза на този стадион и да кажа на момичетата, че съм тук и че съм готова да разкъсам противниците на части.
Да го направим, „Убийци“!
Искам да играя, искам да отбележа гол, искам да спечеля, искам да си плеснем ръцете с Ники, Шанис да ме вдигне във въздуха, а Лиан толкова силно да ме шляпне по гърба, че чак да щипе.
Аз трябва да вляза. Те имат нужда да вляза.
Приближавам се към групичка търговци с наболи бради.
— Бихте ли ми продали един билет, моля? — питам, примирена с факта, че ще ям овесени ядки през остатъка от месеца, за да компенсирам цената.
Синхронно вдигане на рамене, след което онзи по средата се обажда:
— Няма билети, нито за любов, нито за пари.
— Но аз наистина трябва да вляза там, ще се радвам да си платя; колкото и пари да искате.
Той издухва кръгче дим в моята посока и се почесва по врата.
— „Няма билети“ означава, че няма билети. Няма как да го кажа по-разбираемо, момиче. Трябва да си или от кралското семейство, или от медиите, за да преминеш през тези врати сега. — Хвърля фаса си и го стъпква на земята.
— Много, много ви благодаря! — чуруликам аз, докато си ровя в чантата, за да намеря баджа си от 105 FM и да си го окача около врата.
Показвам го на стария си приятел, господин Охранител, и веднага съм насочена към мястото на коментаторите.
Намирам съблекалнята на „Убийците“, като следвам гласа на Лиан. Надъхва ги. Долепям ухо до вратата. Ще вляза, след като приключи; да прекъсна речта й за отбора, би било много, много лоша идея. Те трябва да я чуят. Аз трябва да я чуя.
— Знам, че се тревожите — казва тя. — Знам, че ви е страх. Знам, че смятате, че ще излезем там и ще ни смачкат на пюре. И не мога да гарантирам, че това няма да се случи. Те са силни. И непоколебими. Тук са, за да защитят титлата си. Те са отбор „Оксбридж“ и не играят на дребно.
Повдигам се на пръсти, за да погледна през малкия квадратен прозорец. Виждам ги всичките, всичките ми момичета, Джес, Ники, Шанис, Лаура, Лиан, подредени на пейката, облечени в екипи и готови за бой. Забелязвам една истинска електроцентрала във формата на жена с платинен гребен и татуирани вежди, която сигурно е заместничката на Тийгън, Изабел. Ами аз? Кой ще заеме моето място? Може би не са успели да намерят никого. Може би наистина имат нужда да се появя точно в този момент! Точно докато обмислям тази идея, усещам как някой върви зад гърба ми. И се обръщам.
— Търсиш ли нещо? — пита едно високо момиче в анцуг с бдителен поглед.
Хванала ме е да надзъртам в съблекалнята на момичетата, да подскачам развълнувано и общо взето, да изглеждам като абсолютен перверзник. Мога да видя, че е стресната. Озърта се наоколо за помощ. Струва ми се позната; определено ми напомня на някого. Има нещо във формата на носа й и уверения начин, по който се държи. Но може да е просто от възрастта й; изглежда най-много в началото на двайсетте.
Вратата на съблекалнята се отваря, като замалко не ме събаря. Лиан стои право пред мен. Лицето й се смръщва.
— Да, точно от това се нуждаем в момента. Какво, по дяволите, правиш тук?
— Осъзнах се. Съжалявам за всичко. Искам да играя.
— О, сега искаш да играеш, така ли? — Шанис пристъпва напред и застава до Лиан. — Ами шоуто ти с награди? Не се ли очаква да бъдеш там? Да не са го отменили? Не схващам. В единия момент не можеш да дойдеш, в следващия ето те тук. — Тя вирва брадичка.