Джес се втурва напред, затъмнявайки съперниците, и грабва топката с две ръце.
И тогава започваме да поемаме контрол.
След две минути сме свели разликата до шест, като „Оксбридж“ води с 36 на 30.
— УХА! Никога не казвай „никога“. „Убийците“ може би ще се смеят последни. Да не би да ни очаква грандиозен финал?
Докато извисяващият се глас на Фреди Меркюри отново вдъхва живот на отбора ни, духът ни се връща от поне пет хиляди пеещи с цяло гърло гласове от скамейките. Попивам всичко, вдишвам миризмата на пот, смесена с полъх на паркетин, и нямам съмнение, че съм направила правилния избор. Точно тук ми е мястото.
И се заклевам пред себе си, че никога повече няма да позволя на страха да диктува избора ми. Аз съм тук, чувствам се наелектризирана и щях да пропусна всичко това, ако не бях послушала инстинкта си, сърцето си.
Поглеждам към таблото с резултата. След края на третата четвърт отбор „Оксбридж“ води с 41 на 39.
Всеки път когато Лиан хване топката, тълпата направо откача. На стадиона може да му потрябва нов покрив! Играта наближава вълнуващия си край, но „Оксбридж“ все още водят с два гола. И няма да има значение дали сме изгубили с малко, или с много. Не сме дошли тук, за да изгубим. Така че продължаваме да се борим. И не се отпускаме. Нито. На. Една. Йота.
Когато резултатът става 48:46 за „Оксбридж“ в последната четвърт, гласът на Сандра Скинър отново прогърмява над стадиона:
— Емили Скинър днес игра впечатляващо за „Убийците“, но да поддържаш темпото на Джан Колинс не е лесна задача… И точно в този момент Колинс помита Скинър! Скинър вдига ръка и удря Колинс в лицето! О, божичко, Колинс е на земята! Не е добре, има кръв на игрището. Парамедиците са на път. Съдията отвежда Скинър настрани, но тя възразява; тогава вади червен картон, Скинър излиза от играта! Дами и господа, ама че развой на събитията. Скинър си тръгва. Подминава капитана на отбора си, която… Майчице, Лиан Джоунс се срива на земята. Коляното й рязко се извива и тя вие от болка; нещата не изглеждат добре за Джоунс; изглежда, че лявото й коляно напълно се е предало. Парамедиците сега се насочват към нея. Мисля, че е редно да направим пауза, докато разберем какво, по дяволите, се случва там долу. Лиан Джоунс излиза с куцукане от игрището; трябва да призная, че това се случва за пръв път. Тя е корав играч.
Бързам към Лиан.
— Добре ли си? — питам я, като се опитвам да не оставям паниката да проличи в гласа ми.
Пребледняла е; притеснителен нюанс на сивото. Очите й са стиснати. Никога не съм я виждала да изглежда така преди.
— Сега ти си капитан — изпъшква.
— Но аз…
— Просто го направи, Попи.
Тя ме поглежда, рязко, настоятелно, след което изревава с все сила и плясва ръката на физиотерапевта, който опипва подутото й коляно.
Не възразявам втори път. Страните на Лиан вече са червени, а в очите й се чете свиреп поглед. Гърдите й се вдигат и спускат от учестеното й дишане. Като диво животно е; ако застана на пътя й, ще полудее и ще ме разкъса на парчета. Тя има нужда да поема отбора. Не е сега моментът да задавам въпроси.
Имаме три минути заради травмите. Целият отбор се събира, купчина измъчени, зачервени лица, чисто мокри коси и мръсни, насинени ръце и крака. Лиан се опитва да се изправи, но се строполява обратно на пейката. Хващам я за лакътя и леко я подкрепям, докато се надига отново. Мята две хапчета в устата си и ги прокарва с голяма глътка вода.
— Изабел, влизаш. Вземай си номера. — Останала е без дъх, но това не я спира. — Добре, можем да успеем. Сериозна съм. Все още не е свършило, но трябва да правите точно онова, което ще кажа.
Затваряме се в кръга си, с ръце около раменете на съотборничките си.
— Налага се да си сменим стратегията сега, като сме с един играч по-малко. Трябва да променим играта си, да ги смаем; мислят си, че знаят слабите ни места, така че трябва да ги объркаме, да се затруднят да проумеят какво се случва. Хвърлете си номерата. Всичките. ВЕДНАГА.
Кимаме, макар никоя от нас да няма представа какво си е наумила. Да ги смаем? Да си хвърлим номерата? Усещам, че всички останали са объркани колкото мен, но така или иначе, правим каквото е казала. Вярваме на Лиан. Купчина намачкани, унили номера лежат в краката ни.
— Многофункционалност. Каквато и позиция, каквато и роля да получите, ще я играете. Забравете какво сте, забравете предпочитанията или силните си страни. Това е нашият отбор сега, не отборът, който бяхме или който бихме искали да бъдем. ТОВА СМЕ НИЕ В МОМЕНТА. Играйте каквото ви се падне и играйте с цялата си душа.