Всяка от нас хваща наслуки по един номер и го нахлузва. Всички се оглеждаме една друга в потресено мълчание, смяната на позицията се оказва такава сериозна промяна, сякаш сме променили малкото си име. Шанис е страничен нападател, което е ужасно, тъй като задачата й обичайно е да блокира и да пречи на играта. Сега ще й се наложи да смени грубата сила със спокойно съсредоточаване. Никога няма да стане. Лаура е център. Високата, срамежливата Лаура, която е най-добра в това да защитава пространство, да не допуска хора, сега ще трябва да търчи наоколо, да се въвлича с всички, във всеки район, да води играта до хората. Брей, Лиан, това мен наистина ме смайва, а камо ли противниците. Поглеждам към собствения си номер. Нападател. Но в действителност играя на две позиции, тъй като сме с играч по-малко и това значи, че също така и ще стрелям. Ще трябва да действам и вместо липсващия играч. Всичко, което си мислехме, че знаем, е размито.
— Ще се получи — заявява Лиан с твърда усмивка, докато събира всички ни. — Ако отбор „Оксбридж“ се чувства наполовина толкова смаян, колкото изглеждате вие, имаме шанс.
— „Убийците“ се връщат — обявява Сандра Скинър. — Но се връщат като какво? Липсва им един играч, контузената Лиан Джоунс е на скамейката със здраво превързано ляво коляно и всеки играч е заел нова позиция! Не съм съвсем сигурна какво се случва с този отбор днес. Определено е различно.
Различно? Или на този етап напълно откачено? Чудя се дали Лиан не си е ударила и главата преди малко.
Шанис ме поглежда.
— Това изобщо няма да проработи.
— Просто опитай — казвам й. Слагам ръка на рамото й и се мъча да я погледна в очите. Познавам това чувство. Познавам го толкова добре, че мога да го използвам като запазена марка. Замислям се за Том и кода на алармата и на устните ми се появява усмивка. — Винаги си струва да се опита. Просто ми се довери.
Тя оглежда лицето ми, като очевидно се чуди дали съм просто объркана, или не съм на себе си. Но след това виждам как чертите й се отпускат.
— Добре, предполагам, че си струва да пробвам. Не ни остава нищо за губене, нали?
Шанис свива рамене и в тази секунда почти вярвам, че планът на Лиан може да свърши работа. Като самоизпълняващо се пророчество, единственият ни шанс е да му повярваме изцяло.
Плясвам с ръце и крещя към противниковия отбор:
— Пригответе се, очакват ви най-бруталните последни минути от мач, които някога сте изживявали.
И след тези думи виждам как момичетата ни оголват зъби.
— ГОЛ! Можете ли да повярвате! Остава по-малко от минута, а „Убийците“ са изравнили резултата. Тълпата е на крака! Всичко виси на косъм; който отбележи следващия гол, става шампион на Суперлигата!
Един гол. Ако отбележим един гол, печелим играта.
Лиан ми крещи от страничната линия:
— Възкръсващ феникс! Направи онова, което трябваше да си направила!
Кимвам. Знам за какво говори. След като счупих пръстите на Кристъл, казах на Лиан, че трябваше да отида по-ниско. Да играя покрай краката й, където не ме очакваше.
Виждам как защитата на „Оксбридж“ тича към мен. Мога да го направя сама; знам точно какво да направя. Подавам топката между краката на Джан Колинс и пак я хващам, след което скачам високо за мрежата. Почти на забавен кадър, топката преминава през коша и пада обратно на дървеното игрище. Но този път никой не бърза да я вдигне.
Твърде сме заети да се вдигаме една друга.
Защото ние сме „Убийците“. И сме непобедими.
— „Убийците“ от Южен Лондон печелят финала на Суперлигата на Олимпийския стадион с един гол! Започвайте лудите празненства на игрището, на страничните линии и на скамейките! Страхотно представяне от всеки играч и заслужена победа. Вълнуващ финал.
Оставаме, за да приемем жадно хвалебствията на тълпата. Следват викове, писъци, сълзи, прегръдки, ръкостискания, плясвания на ръце и шум, много шум. Появява се едно бебе, помпони и знаменца се веят по скамейките. Коментаторът доближава микрофона до устните на Лиан и я моли за мнение.
Тя прокарва ръка през лицето си и мълчи за секунда. Очите й се изпълват със сълзи и Лиан хваща ръката ми.
— Това е повече от мач, а ние сме повече от отбор… Толкова много проклети емоции. Мамка му.
„Мамка му“ е правилно. Стискаме ръце с противниците, преди да се изнижат от игрището, и се опитваме да не изглеждаме абсурдно доволни от себе си. Поливаме се с вода и размазваме сълзите по потните си лица, докато напускаме игрището, така че да не си личи, че плачем.
Но всъщност наистина плачем. Плачем от облекчение, любов, адреналин, от победата.