Чантата с пиячка на Изабел в съблекалнята, пиене в микробуса, пиене в дома на Лиан, Лиан ме гримира и облича като уличница, слагам си картата зад бара, танцувам като стриптийзьорка, казвам на всички колко съжалявам и колко ги обичам, падам, Лиан ни кани обратно у тях за още пиене, Том се присъединява към нас. О, сега си спомням, „Сутрешното шоу на Джейк и Попи“ спечели наградата на публиката! Така че, естествено, трябваше да вдигнем тост за това — с просеко и текила, мисля… Уфф, вкусът в устата ми е отвратителен.
И после… нека помисля. О, спомените ми са съвсем смътни. После мисля, че казах на Том, че го обичам, и мисля, че той каза… „И аз теб“? След това дойде Леон и ни изрита навън в палатката, защото децата се будели… А. Деца.
Пет хлапета ме зяпат. Всяко от тях държи футболна топка. Вече не се смеят; изглеждат изплашени, леко разтърсени. Сякаш току-що са нахълтали в обществена тоалетна, където водата не е била пусната и доказателствата предполагат, че сред нас има хора, които изглеждат като човеци, но не са; и когато ги изненадаш, виждаш, че вършат ей такива щуротии.
Обръщам се към Том.
— Ние…?
Само това успявам да изрека.
Той поклаща глава.
— Не, не можах да ти сваля дрешката.
Прокарвам ръка по милионите малки закопчалки, проточили се от циците до пъпа ми. Определено са удържали. Добре, това е хубаво. Още съм непокътната.
Нежно го плясвам по рамото.
— Не, глупчо, ние казахме ли… нали знаеш?
— Какво да сме казали?
Изглежда искрено объркан.
— А, нищо — отвръщам. — Вероятно сме си говорили пиянски безсмислици.
Той се навежда и ме целува по рамото.
— Поздравления, госпожице награден водещ. — Целува ме отново. — Много се гордея с теб.
— Така ли?
— Да. Не само заради наградата и нетбола. Но и заради начина, по който се справи с всичко това. Радвам се, че двете с Лиан… знаеш. Браво на вас. — Той залита назад. — Чувствам се ужасно. А обещах на Леон, че ще му помогна да си оправи проклетото колело.
— Татко! Татко! — крещят децата и сочат към мен, а едното от тях предпазливо отстъпва към къщата.
Чувствам се, сякаш участвам в трейлър за филм по Стивън Кинг.
— Връщам се да спя. Дай на децата пари и им кажи да се разкарат. — Том се прозява и се оттегля обратно в палатката.
Чувам как се отваря прозорец, след което и мъжки глас:
— Девет часът в неделя сутринта е, отивайте да играете! Никакви видео игри до довечера. Вземайте си колелата и изчезвайте!
Това е гласът на Скаридата; съпруга на Лиан.
Трябва да се измъкна от тук и да се прибера у дома, за да мога да се изчистя и да ми се гади в собствената ми тоалетна, а махмурлукът да ме измъчва в собствения ми апартамент, където няма писъци. Запълзявам по-далече от палатката и извън полезрението на децата. После се промъквам покрай гаража, задигам половин литър мляко от прага на къщата и го поглъщам, докато се клатушкам в обувките на Лиан с високи токчета надолу по улицата към спирката на автобуса. Ще се оправя. Най-лошото вече мина. В безопасност съм, ужасно ме боли, но не умирам; това е просто махмурлук. Всичко пак ще се оправи, стига само да стигна до прекрасния си апартамент с прекрасната си пижама и да потъна в прекрасното си легло и да проспя останалата част от деня.
Наоколо няма никой. Всичко изглежда странно тихо, необичайно спокойно. Махвам на едно такси и упътвам шофьора към апартамента си. Телефонът и всичките ми пари са напъхани в сутиена ми, така че накрая му хвърлям три потни десетачки и настоявам да задържи рестото. Когато стигам до вратата на сградата, улавям отражението си в едно огледално стъкло. Изглеждам като жената котка от магазин за евтини стоки — впит костюм от мерна ликра, тънки високи токчета, коса така силно опъната назад, че е на косъм от изтръгване, размазана по цялото ми лице спирала. Моля се да не се натъкна на Ингрид. Това може да разбие всяка крехка илюзия, която тя може би има, че съм голяма клечка и професионалист в каквото и да е друго, освен да се напивам като свиня.
Снощи беше фантастично, но сега си плащам. Дори косата ме боли. Очевидно не е само слух, че щом започнеш да гледаш в дулото на трийсетте години, махмурлуците са по-болезнени, траят по-дълго и ти носят малко повече екзистенциално чувство на вина. Просто трябва да полежа в тъмна и тиха стая за, ммм, около десет часа и след това ще се чувствам значително по-добре.
Свалям си сутиена. По-добре. Обличам си пижамата. Още по-добре. Това е моят купон и ако искам, ще мързелувам. Вече реших, че днешният ден е отписан. Занасям завивката на канапето и се захващам с една двулитрова бутилка фанта и две пакетчета с чипс — едновременно, мога да добавя. Това е закуска за махмурлук. Този апартамент сега е моята момичешка пещера и днес в нея има място само за мен.