Телефонът ми избипква. Уф. Опитвам се да остана на спокойствие, хора.
Съобщение от мама, от снощи: Не е ли страхотно място? Като замък!Че то си е замък. Оттам идва името „Единбургски замък“. Изтощена съм. Лягам си. Не искам да знам за всичко, което съм пропуснала. Възстановявам се. Не съм способна.
Още едно съобщение от мама: Ура! Знаехме, че вие ще спечелите! Поздравления!!!Още едно: Защо не си в кадър? Нито веднъж не те видях. Мигли?
Също така имам и три пропуснати обаждания от татко, от малко след полунощ. Само един господ знае какво съм правила тогава, най-вероятно съм пяла „Спайс Гърлс“ на караоке. Или съм казвала на Том, че го обичам? Това случи ли се? Само ако можех да си спомня… само ако не бях се хващала с йегер бомбите… само ако бях пила вода…
Имам и съобщение от татко. Колко странно, някой е направил емотикон с него, без съмнение, е той, с рошавата му черна коса, изпънатия му среден пръст и езика, който се подава от уста, разчекната в сатанинска усмивка. Има също така и линк към песен: Baby, I Love You на „Рамоунс“.
Ще му звънна после. Мина сума ти време. Дори по нашите занижени стандарти. Само да се преборя с този махмурлук и ще му се обадя довечера. Задължително.
Изведнъж главата ми олеква. Болезнен спазъм свива стомаха ми и усещам сеизмично повдигане. Опитвам се да преглътна, но няма смисъл — идва. Няколко напъна без резултат, след което избълвам гейзер от пресечено мляко, изпъстрено с киселинна жлъчка, който залива целите ми ръце и разкошния ми килим в кремаво. Сега виждам, че що се отнася до цветовото съчетание, фантата е била много, много лош избор. Надигам глава, с капеща от брадичката ми бяла брада от повръщано, само за да видя как Ингрид наднича, докато отключва колелото си пред прозореца ми. Успявам да й помахам. Тя сваля очилата на очите си и потегля. Слава богу! Вероятно не точно това е очаквала от изисканата си съседка знаменитост.
Стисвам очи наистина силно и се концентрирам, за да изхвърля тази конвулсивна отрова от тялото си. Успявам да допълзя до банята и увесвам глава над кенефа. След като повръщането спира, лягам на пода, напълно облечена, но щастлива да бъда извън полезрението на всички, да бъда сама, за да мога да бъда гнусна и неподвижна, без извинения или обяснения за мъничко. Изминалата седмица беше изнурителна, физически и емоционално, и имам чувството, че се нуждая от почивка; само една кратичка почивка без аларми и изненади.
Телефонът ми започва да звъни от мястото, където го хвърлих на креслото… чак там далече в дневната. Не мога да го направя. Каквото и да е, ще се наложи да почака.
Събуждам се след часове, все още в банята. Замръзвам, но се чувствам къде-къде по-добре. Измивам се хубаво и обличам чиста пухкава пижама.
Възстановявам се. Чувствам се добре.
Чувствам се много, много добре. Значи, „Убийците“ спечелиха Суперлигата. Радиопредаването ни спечели наградата на публиката. Двете с Лиан отново сме приятелки. И може би Том ме обича. Нещата вървят доста добре, бих казала. Направо идеално.
Вдигам телефона си и преглеждам пропуснатите повиквания. Най-вече от мама, но и две от непознат номер. Както и куп съобщения.
Мама: Обади ми се.
Мама: Спешно е, обади ми се.
Мама: Къде си? Обади ми се.
Мама: Случаят е спешен — трябва да те чуя.
Мама: Татко ти не е добре — СЕРИОЗНО. ВАЖНО. ОБАДИ СЕ!
Обаждам й се моментално; вдига на първото позвъняване.
— Къде беше? Опитвам се да се свържа с теб цял ден!
— Мамо… какво става?
Следва дълга пауза.
— Отиде си, Попи. Съжалявам.
— Отиде си? Как така си е отишъл?
— Почина преди около час. Карлос се обади от болницата.
Тя започва да обяснява, но думите й се разбъркват в ухото ми… интервю, документален филм, масивен сърдечен удар, линейка, реанимация… Не мога да ги навържа правилно. Плъзвам телефона си по масичката за кафе — гласът на мама е тих и несвързан в далечината — и се затичвам към банята, където отново ми става лошо.
Но този път е различно. Това не е прилошаване от махмурлук. Сега се чувствам празна, ядосана и объркана. Почти сякаш физически не мога да преработя новината, сякаш тялото ми отказва да я приеме, да я допусне.