Къде беше, татко? Знаеше ли? Страх ли те беше? Да не би да си се опитал да ми се обадиш през последните си мигове? Затова ли си ми изпратил онази песен? Послание ли е била? Свличам се до стената и гледам телефона си, пропуснатите обаждания от баща ми и последното му съобщение до мен. Какво си искал да ми кажеш, татко? Но има само един отговор и той е, че никога няма да разбера. Защото не му вдигнах.
31
Уреждам си среща с Карлос и с журналиста Отис в болницата. Е, моргата на болницата, по-точно. Като единствения жив роднина на татко, аз ще трябва да идентифицирам тялото.
Мама каза, че ще дойде, ако искам, за да ме подкрепи, макар да не е религиозна и да не си пада по прошката, така че чувства, че би било лицемерно да се държи като скърбяща вдовица.
Или дори като леко съчувстваща позната.
Нейното положение е по-скоро на отхвърлената бивша съпруга, назидаваща с репликата: Това получаваш, задето беше такова егоистично копеле. Сякаш смъртта се случва само на хората, които я заслужават.
Но всъщност донякъде я разбирам. Той не беше лесен характер. Определено не беше лесен.
Том ми приготвя чаша чай и двамата сядаме на кухненската маса, докато се опитвам да осмисля новината. Да преценя дали е добра, или лоша. След което да се опитам да се изправя срещу онова, което решението ще говори за мен.
Ако мисля за него като за Рей Блум, мъжа, който е прецакал живота на майка ми, тогава, предполагам, новините са добри. Аз обичам майка си и мразя факта, че се е държал така зле с нея, че не й е дал друг избор, освен да го напусне с малко дете на ръце, след което е продължил с пиенето, наркотиците и другите жени, сякаш тя не е била нищо.
Ако мисля за него като за моя баща, като за мъжа, който ми четеше, докато стоях седнала на коленете му пред барабаните; като за татко, който е бил изхвърлен от живота ни за една нощ и който твърдеше, че сме го напуснали, отнесли сме цялата си любов и сме го изоставили на демоните му; като за единствената най-сърцераздирателна връзка, която някога съм имала и която никога няма да имам възможността да поправя, тогава го усещам като много лоша новина. Много, много лоша и тъжна новина.
Силно стисвам очи. Наистина ли приключи? Наистина ли така свършва? Нима никога няма да има помирение, един вид… завършек, лечение, край на това?
— Труден, войнствен, упорит, егоистичен. — Блъскам с лъжичката си из чашата за чай. — Вечно критикуваше мен и майка ми. Никога не можехме да се почувстваме достойни, все се мислехме за такива разочарования за него.
Том ме поглежда.
— Значи, майка ти се е опитала да те предпази?
Вдигам лъжичката си във въздуха, сякаш е малък сребърен жезъл. Но след това спирам за малко. Спирам и се замислям.
— Да, мисля, че да. Той беше наркоман. Пристрастен и към много други неща. Наистина не можеше да се спре. — Гласът ми леко се смекчава и аз бавно отпивам глътка от чая. — Колкото и да не можех да понасям баща си, през по-голямата част от времето, със съзряването си осъзнавам, че най-вече го съжалявах.
Вдигаме чаши и поглеждаме към тавана.
— За Рей. Ти си бе собственият най-лош враг, но беше мой баща и затова казвам: почивай в мир. И от все сърце, Рей, се надявам да го откриеш. Надявам се да намериш покой. Надявам се да намериш мир.
Запазваме мълчание за малко.
И колкото и да се опитвам да мисля за него като за бившия си баща, по същия начин, по който е бивш съпруг на майка ми, не е същото, не е толкова лесно. Има ги цялата онази родова кръв и ДНК, и споделени генетични връзки, които ни свързват, а също така и семенцата на безусловната любов, която дъщерите пазят в най-дълбоките кътчета на сърцата си, вечно надяващи се на деня, в който те ще получат мъничко светлинка, щипка любов, за да им помогнат да пораснат.
На следващата сутрин пълната сила на смъртта на татко връхлита света. Отрязъци от песни, концерти на живо, интервюта — някои са хубави, а някои пълен ужас — се постват из всички социални медии: #легенда #НеОстанахаГерои #ДенятВКойтоМузикатаУмря #КраятНаЕднаЕпоха. Гледам новините: глутница журналисти се тълпят пред дома на майка ми в Брикстън; Франк им маха да се разкарат от предния прозорец. На платформата на станцията в Кингс Крос, където е известно, че групата е свирила преди, се трупат цветя. Вечерните новини са по-подробни; музиката на „Блек Хорн“ и личността на Рей Блум се описват като саможиви, инцидентни емблеми на една епоха, успешно определили неспокойния и несигурен дух на това време, което никой друг не знаел как точно да изрази.
Двамата с Том се качваме на влака до Уитстабъл, малкото крайбрежно градче в Кент, в което татко се оттегли преди около десет години. Той продаде къщата си и се премести в малка виличка на брега с идеята, че свежият морски въздух и дългият празен плаж ще прочистят ума му и ще пропъдят демоните му. Но не се получи така. Когато излизаше от дома си, това беше, за да отиде в града, където свирваше за кратко с някоя новоизгряваща група, след което засядаше на бара с безплатни питиета и стари истории за „Блек Хорн“.