Пиша съобщение на Отис: В таксито сме, пристигаме след пет минути; нося дънки и червена тениска. Макар и странно, добавям последното, за да ме познае и да не ме обърка с тълпите други отчуждени дъщери, които се редят, за да се идентифицират с едновремешни рокзвезди.
Той ни забелязва веднага и отваря вратата на таксито. Подавам ръка, за да се здрависаме, но вместо това Отис силно ме прегръща.
— Толкова съжалявам — казва, но се усмихва широко. Потрива лице. — Да започнем отново. Днес ми пламна главата. — Той преглъща и добива сериозно изражение. — Много ми е приятно да се запознаем. Казвам се Отис Кларк, музикален журналист от „Легендите на рока“ и биограф на „Блек Хорн“. Бях с баща ти почти всеки ден през последните няколко месеца. — Вдига ръка до сърцето си. — С ръка на сърцето, не го казвам само защото си ти или защото е днес; това беше най-невероятното и прочувствено прекарване в живота ми. Почти имам чувството, че вече те познавам, той говореше за теб постоянно. Вероятно бих могъл да напиша и твоята биография сега, за да бъда честен. — Ъгълчетата на устните му отново се повдигат нагоре. — Та така, затова се усмихвах; не искам да си мислиш, че съм безсърдечно копеле, но наистина се радвам най-сетне да се запознаем. — Отис ме прегръща отново, този път по-внимателно, след което отстъпва назад със сведен поглед. — Макар очевидно наистина, наистина да съжалявам, че се запознаваме при тези тъжни, ужасни обстоятелства. Аз обичах този човек, затова само мога да си представя през какво преминаваш ти. Знам, че двамата невинаги сте били на едно мнение, но божичко, колко те обичаше.
Кимвам, леко засрамена. Свикнала съм с формулата „Рей — лош баща“, а не с „Попи — лоша дъщеря“.
Представям го на Том и тръгваме заедно през болничните коридори. Продължавам да гледам в пода и се опитвам да се съсредоточа над скърцането на кецовете ми по лъснатия линолеум. Стигаме до вратата на моргата и аз веднага разпознавам емблематичната каубойска шапка на Карлос. Въпреки че не ме е виждал, откакто бях малка, той ме прегръща и после ме задържа на една ръка разстояние, за да ме огледа.
— Попи, превърнала си се в прекрасно създание. Сигурна ли си, че си дъщеря на Рей Блум? — Той ми се усмихва тъжно и прехапва долната си устна. — Великолепното копеле напусна сградата.
Том чака отвън, докато Отис и Карлос влизат вътре с мен. И двамата ме хващат за ръка от двете страни и ние се съгласяваме да направим това заедно. Представляваме странна троица, застанали мълчаливо над трупа на човек, когото всеки от нас познаваше по различен начин и въпреки това и тримата можехме да разпознаем. Заедно кимаме на патолога. Да, можем да потвърдим, че това е Рей Блум. Човек, когото да обичаш или да мразиш, в зависимост от теб, в зависимост от него.
Изглежда съвсем в реда на нещата след това да излезем за по питие. Вчерашната клетва никога повече да не близвам и капка се изпарява, докато поръчвам четири халби „Карлсберг“ и уиски. Днес не е ден, в който да давам обещания, които не може да бъдат удържани. Гаврътвам уискито си, след което присвивам очи и тупвам чашката на бара.
Четиримата се настаняваме в едно сепаре в ъгъла. Карлос ми подава запечатано найлоново пликче, съдържащо вещите, които са били в баща ми, когато са го приели в болницата. Изваждам износения му кожен портфейл и го отварям. Прелива от талончета за залози, пари, карти и една самотна снимка на двама ни; аз съм на около две години, седя на коляното му зад барабаните. Показвам я на Карлос, който вдига рамене.
— Сложен човек. Мрачен и сложен човек. Предполагам, че всичките му тайни вече са си отишли с него и никога няма да разберем.
Седим мълчаливо. Може би мама беше права да не идва. Искам да кажа, той не е тук, за да ни осведоми за нищо. Господ ми в свидетел, че ходехме на пръсти около него и когато беше жив. Какво очаквах? Какво изобщо би могло да се промени?
Около тази маса не витае нищо друго освен смърт. Смърт и въпроси, на които никога няма да бъде отговорено. Главата ме боли, гърдите ме свиват. Разтривам си врата, за да отпусна стягащото, задушаващо чувство, което ме обзема. Изпитвам ужасна нужда да стана от този стол и да зарежа всички парчета от живота на баща си; да тръгна по улицата и да вървя, и вървя, и вървя, докато не оставя това място и всеки спомен за него зад себе си, докато не подмина всички малки къщички и надвисналото крайбрежно небе, докато не се върна на магистралата с коли и камиони, които фучат по нея, да вървя и вървя, и вървя, докато не остане нищо от подметките на обувките ми, докато не се върна в новия си живот и новия си апартамент и взема ново решение да се преструвам, че Рей Блум никога не е съществувал.