Един от факторите, довели до постепенния пробив в предразсъдъците срещу роботите, бяха най-обикновените връзки с обществеността. Организацията ЮСРММ не се ограничаваше само с науката, но разбираше това-онова и от изкуството да поддържа равнището на печалбите си. Така че намери начини — тихи, изтънчени и действени — да отсича по някое парче от Франкенщайновия мит за робота, от представата за механичния човек като един тромав Голем, вдъхващ ужас.
Роботите са тук, за да ни служат, обясняваха специалистите по връзките с обществеността от ЮСРММ. Роботите са тук, за да ни помагат. Роботите не са врагове. Роботите са абсолютно безопасни и това въобще не подлежи на съмнение.
И понеже всъщност беше вярно, хората започнаха да приемат присъствието на роботите около себе си. Повечето не спираха да мърморят. Мнозина, да не кажем почти всички, не се чувстваха удобно от самата идея за роботите. Но признаваха, че роботите са необходими и успяваха поне да търпят съществуването им, стига да бъдат спазвани строгите ограничения.
Харесваше ли се някому или не, но нуждата от роботи стана факт, защото по онова време населението на Земята започна да намалява. След дългите мъки на двайсетия век светът видя как започва епоха на относително безгрижие, хармония и дори разум — поне отчасти. Светът стана по-тихо, по-спокойно и по-щастливо място. И броят на хората значително се съкрати, не поради ужасни войни и епидемии, а защото семействата вече бяха по-малки, предпочитаха качеството пред количеството.
Миграцията към новосъздадените космически светове също изтегляше част от населението на Земята — широката мрежа от селища под повърхността на Луната, колониите в астероидния пояс, по спътниците на Юпитер и станциите в орбита около Земята и Марс.
Затова позатихнаха и вълненията около опасността някой да си загуби работата заради робот. Страховете от недостиг на работни места на Земята отстъпиха пред проблема за недостиг от работници. Изведнъж роботите, предизвиквали дотогава толкова напрежение, уплаха и даже омраза, станаха необходими за поддържането на удобствата в свят, който се радваше на материален напредък във всичко, но не му остана достатъчно население, за да мете улиците, да кара такситата, да приготвя храната и да поддържа пещите в стоманодобива.
Точно в тази ера на все по-малко хора и все по-голямо благосъстояние бе произведен NDR–113 — бъдещият Ендрю Мартин. На Земята вече не беше незаконна употребата на роботи, но неумолимите ограничения важаха и затова роботите още не представляваха обичайна гледка. Особено роботите, програмирани за изпълнение на всекидневни домашни задачи, а точно такива задачи имаше предвид Джералд Мартин за NDR–113.
В онези дни твърде рядко се срещаше някой с робот-слуга. За повечето хора идеята все още беше твърде плашеща, а и твърде скъпа.
Но пък и Джералд Мартин не беше кой да е. Член на Регионалното законодателно събрание, при това разполагаше с власт, защото заемаше поста председател на Комитета по наука и технология. Човек с внушително присъствие и авторитет, с изключителна сила на ума и характера. Щом Джералд Мартин си поставеше някаква цел, той неминуемо успяваше да я постигне. Щом Джералд Мартин поискаше да притежава нещо, той непременно го превръщаше в своя собственост. Вярваше в роботите — знаеше, че са необходимост в процеса на развитието, че обезателно ще станат неотделима част от човешкото общество във всяка област.
Той изстиска докрай възможностите, предоставени му от положението в Комитета по наука и технология и успя да уреди роботи да станат част от неговия и на семейството му живот. Както той обясни, за да навлезе по-дълбоко в същността на явлението „роботи“. И за да помогне на колегите си от Регионалното законодателно събрание в разбирането как по-добре могат да се справят с проблемите, които ще донесе настъпващата ера на вездесъщите роботи. Смело и щедро Джералд Мартин предложи себе си като обект на експеримент и доброволно поиска да вземе малка група домашни роботи в жилището си.
Първите изпратени роботи бяха елементарни и специализирани, изпълняваха точно определени всекидневни задачи. С външния си вид горе-долу наподобяваха хора, но нямаха какво да кажат, ако въобще говореха и си вършеха работата тихо и успешно, както подобаваше на машини, а те очевидно бяха такива. Отначало присъствието на роботи изглеждаше странно на семейство Мартин, но скоро те се сляха със семейния ритъм на живот и не будеха повече интерес от тостерите и прахосмукачките.