— Чудесно. Казах ти, че няма да възникнат проблеми.
— Да, да.
— И както казах: доверието ми към уменията на вашите специалисти беше непоколебимо. Сега вече съм способен да се храня.
— Така е. Е, поне можеш да си пийваш зехтин.
— Това е хранене. Чувал съм, че зехтинът имал прекрасен вкус.
— Добре де, сърбай си колкото искаш. Разбира се, знаеш, че ще се налага и периодично почистване на горивната камера. Бих казал, че е досадно, но няма как да се избегне.
— Ще бъде досада засега. Но не е невъзможно да се направи самопочистваща се камера. Вече ми хрумнаха някои идеи за това. И за други неща.
— Други неща? Какви по-точно?
— Модификация за твърда храна.
— Твърдата храна ще съдържа фракции, които не могат да бъдат разложени, Ендрю. Несмилаеми вещества, така да се каже, и ще се наложи да бъдат изхвърляни.
— Това ми е ясно.
— Ще трябва да се оборудваш и с анус.
— С неговия еквивалент.
— Да, с еквивалент… Ендрю, какво друго смяташ да си сложиш?
— Всичко останало.
— Всичко?
— Всичко, Алвин.
Магдеску подръпна края на брадичката си и вдигна вежда.
— И полови органи ли?
— Не виждам причина да не го направя. Ти виждаш ли?
— Няма как да придобиеш и размножителни способности, Ендрю. Просто няма как.
Ендрю изобрази лека усмивка.
— Доколкото разбирам, човешките същества използват половите си органи и в моменти, когато въобще не ги интересува размножаването. Всъщност в най-добрия случай за тази цел ги използват само един-два пъти през живота си, а през останалото време…
— Да, Ендрю, знам.
— Не ме разбирай погрешно. Не искам да кажа, че възнамерявам да имам сексуални връзки с когото и да било. Силно се съмнявам, че бих го направил. Но въпреки това искам да имам и тези анатомични органи. Разглеждам тялото си като платно, на което смятам да нарисувам…
Остави изречението недовършено.
Магдеску се взря в него и зачака продължението. Когато се увери, че няма да го чуе, той довърши мисълта — този път Магдеску каза думата, която не можа да произнесе преди операцията.
— Човек ли, Ендрю?
— Да, човек. Може би.
Магдеску въздъхна:
— Разочарован съм от теб. Това всъщност е прекалено дребнава амбиция. Ендрю, ти си по-съвършен от човек. Превъзхождаш го във всичко, за което се сещам. Тялото ти е защитено от болести, може да бъде поддържано и поправяно, на практика е неуязвимо, то е удивително елегантен пример за възможностите на биоинженерството. Не са му нужни други подобрения. Но не, поради някаква си причина ти искаш да пъхаш в себе си абсолютно безполезна храна, а после търсиш начин как да я изхвърляш. Искаш да си прикачиш полови органи, макар че не те бива във възпроизводството, а сексът не те интересува. Май скоро ще поискаш да имаш телесни миризми и гниещи зъби… — Поклати глава с укор. — Не знам, Ендрю. Както виждам нещата, откакто предпочете органиката, ти непрекъснато се смъкваш надолу.
— Мозъкът ми не е засегнат.
— Не е, признавам. Но няма гаранция, че новият комплект изменения, които си замислил, ще мине без съществени рискове, ако се захванем с вграждането им. Защо се оставяш на случайността? Можеш да спечелиш съвсем малко, но да загубиш всичко.
— Алвин, ти просто не успяваш да погледнеш на нещата от моята гледна точка.
— Да, предполагам, че си прав. Аз съм обикновен човек от плът и кръв и не мисля, че има нещо особено очарователно в изпотяването, срането, петната по кожата и главоболието. Виждаш ли тази брада? Пуснал съм я, защото иначе настоятелно се появява на лицето ми всеки ден — ненужни, досадни, гнусни косми, някакъв остатък от бог знае кой първобитен период на човешката еволюция. Имам избор — да си правя труда всеки ден да ги махам, за да спазвам разбиранията на обществото за естетика или да ги оставя да растат поне на някои места по лицето ми, за да си спестя неприятностите с депилацията. Това ли искаш? Косми по лицето? Четина ли, Ендрю? Нима смяташ да посветиш огромната си техническа изобретателност на предизвикателството как да откриеш начин в пет часа следобед да ти е набола брадата?
— Не е възможно да ме разбереш.
— Все това повтаряш. Обаче ето какво разбирам — ти създаде патентована поредица от протезиращи устройства и те ще направят огромен технологичен пробив: ще удължат човешкия живот с десетилетия, ще преобразят съществуването на милиони, които иначе биха осакатели с остаряването си. Доколкото ми е известно, вече си богат, но щом твоите устройства се появят на пазара, ще ти донесат невъобразимо богатство. Може би притежанието на повече пари не означава нищо за тебе, но с тях върви и славата — върховни почести, благодарността на цял един свят. Ендрю, това е завидно положение. Защо не те удовлетворява това, което имаш сега? Защо се подлагаш на налудничави рискове при положение, че е възможно да загубиш всичко? Защо упорстваш в желанието си да играеш още с тялото си?