— Приятели мои, няма да ви губя времето, като повтарям казаното тази вечер. Всички знаем какво направи Ендрю Мартин за човечеството. Мнозина сред нас от личен опит познават работата му — известно ми е, че десетки от присъстващите имат вградени в телата си протезиращи устройства, измислени от Ендрю. И аз в това число. Просто искам да ви кажа, че имах голямата привилегия да работя с Ендрю Мартин при зараждането на протезологията и аз имах своята малка роля в създаването на устройствата, толкова важни днес за нашия живот. Особено искам да изтъкна, че ако не беше Ендрю Мартин, сега аз нямаше да присъствам тук. Без него и великолепната му работа щях да съм мъртъв от десет или двайсет години. Както и мнозина от вас.
— Затова, приятели, предлагам тост. Вдигнете чаши с мен и отпийте от това хубаво вино в чест на забележителния индивид, внесъл велики промени в медицинската наука, който днес навършва внушителната и забележителна възраст от сто и петдесет години… Да пием, приятели, за Ендрю Мартин — Сто и петдесетгодишния робот!
Ендрю не успя да си създаде вкус към виното, нито пък разбираше достойнствата му, но с подобренията в горивната си камера поне имаше физиологичната способност да го поглъща. И понякога го правеше, ако социалните обстоятелства го изискваха. Алвин Магдеску се обърна към него с блеснали очи и зачервено лице, с вдигната чаша и Ендрю вдигна своята в отговор, после отпи дълга глътка.
Но радостта му не беше голяма. Макар и лицето му отдавна да беше преустроено и да изразяваше всякакви емоции, през цялата вечер седя със сериозно безразличен вид, в този върхов миг успя само да изобрази небрежна полуусмивка. И даже тя му струваше усилия. Магдеску искаше да направи добро, но от думите му Ендрю изпита болка. Не искаше да бъде Сто и петдесетгодишният робот.
18
Точно протезологията най-после накара Ендрю да се откъсне от Земята. Дотогава не чувстваше нужда да пътува из космоса, нито дори много да шари по самата Земя. Но Земята вече не беше водещият център на човешката цивилизация и повечето нови и интересни неща се случваха на другите светове, особено на Луната. Сега тя повече приличаше на Земята от самата планета-майка, ако се пренебрегне по-ниската гравитация. Подземните селища, чието начало бе положено през двайсет и първи век във вид на груби пещерни убежища, се превърнаха в пищни, ярко осветени градове, гъстонаселени и нарастващи с бързо темпо.
Жителите на Луната, като всички хора, имаха нужда от протезиране. Никой вече не се задоволяваше с традиционните седемдесетина години живот и процедурата по подмяната на увредените органи стана стандартна.
Слабата гравитация на Луната, въпреки някои предимства за хората, произтичащи от намаленото натоварване, създаваше множество проблеми на хирурзите-протезисти. Устройства за непрекъснат и равномерен приток на кръв или хормони, или храносмилателни сокове или някое друго жизненоважно вещество не функционираха толкова сигурно при шест пъти по-слабо притегляне. Имаше проблеми с устойчивостта при опън, с издръжливостта на материалите и други неочаквани и нежелани трудности.
Протезолозите от Луната години вече молеха Ендрю да отиде там и на място да се захване с проблемите по приспособяването, които бяха принудени да решават. Маркетинговият отдел за Луната на „Ю Ес Роботс“ също неуморно го подканяше да направи това.
Веднъж или два пъти дори намекнаха, че според условията на лицензния договор Ендрю е длъжен да замине. Но той посрещна намека — защото беше намек, а не заповед — с такъв леден отказ, че корпорацията не се опита да поднови трети път разговорите.
Но молбите от лекарите на Луната за помощ си оставаха. И за кой ли път Ендрю отклоняваше поканите. Но изведнъж се запита: „А защо да не отида? Защо е толкова важно да стоя на Земята през цялото време?“
Беше съвсем ясно, че там имат нужда от него. Не му заповядваха да тръгне — вече никой не би се осмелил — но той не забравяше факта, че са го създали, за да служи на човечеството и изобщо не бе споменато, че сферата на дейността му се ограничава със Земята. Така да бъде, каза си Ендрю. Не мина и час, а вече предаваха към Луната съгласието му да приеме последната покана.
В един хладен и дъждовен есенен ден Ендрю слезе с флитер до Сан Франциско, оттам взе подземния влак до големия Западен Космодрум в района Невада. Дотогава не бе пътувал с подземен влак. А през последните петдесетина години задвижвани с атомна енергия машини бяха прорязали мрежа от широки тунели дълбоко в скалните масиви на континента. Високоскоростните влакове се движеха безшумно по безинерциални трасета и предлагаха средство за лесно пътуване на дълги разстояния. А повърхността бе оставена да се върне към естественото си състояние. На Ендрю му се стори, че е стигнал космодрума в Невада още преди, влакът да е потеглил от гарата в Сан Франциско.