Но да се обръщат към него с „доктор Мартин“, дори с „мистър Мартин“…
— Нещо не е както трябва ли, сър? — попита човекът, примигващ срещу него от изумлението Ендрю.
— Не, разбира се, че не. Само… само че… ъх…
— Сър?
Обръщението „сър“ никак не улесняваше положението. Беше като повтарящ се токов удар.
— Сър, какво се е случило?
Всички вече гледаха загрижено, навъсиха се и се скупчиха около него. Ендрю каза:
— Знаете ли, че съм робот?
— Ами… — Размениха си тревожни погледи. — Да, сър. Знаем.
— И въпреки това ме наричате „доктор Мартин“ и „сър“?
— Ами… да. Естествено. Вашите изключителни достижения… обикновена проява на уважение… в края на краищата вие сте Ендрю Мартин!
— Да, роботът Ендрю Мартин. На Земята нямат обичай да се обръщат към роботите с „доктор някой си“ или „мистър някой си“ или „сър“. Не съм свикнал с това. Всъщност никога не ми се е случвало. Просто не се прави така.
— Това обижда ли ви… сър? — попита жената и последната дума се изплъзна, сякаш не успя да я преглътне.
— По-точно — изненадва ме. Твърде силно. На Земята…
— Да, но тук не е Земята — намеси се по-възрастният мъж. — Нашето общество е различно. Трябва да разберете това, доктор Мартин. Ние сме доста по-свободомислещи и не толкова официални като хората на Земята.
— Неофициални? И наричате един робот „доктор“? Бих очаквал от неофициално настроени хора да се обръщат с малките имена към непознати, а вместо това ме приветствате с високопарни почести, давате ми титла, която на практика никога не съм имал и не би трябвало да ви позволявам да я използвате, и…
Лицата им се освободиха от стреснатото изражение. Жената се усмихна:
— Мисля, че разбирам. Е, сър… надявам се, че не сте против да ви наричам така, сър… през повечето време ние се обръщаме един към друг с малките си имена. Аз съм Сандра, този е Дейвид, а този — Карлос и обикновено наричаме роботите с имена, точно както правят хората на Земята. Но вие сте особен. Вие сте прочутият Ендрю Мартин, сър. Вие сте създателят на протезологията, вие сте великият творчески гений, направил толкова много за човечеството. Помежду си не прибягваме до официалности, сър, но когато става дума само за проява на елементарно уважение…
— Разбирате ли, трудно ни е ей така да се приближим до вас и да ви подвикнем „Ендрю“ — допълни Карлос. — Дори и въпреки факта, че сте… че сте…
Запъна се и млъкна.
— Робот? — довърши Ендрю вместо него.
— Да, робот — неясно промърмори Карлос със сведен поглед.
— Още повече — добави Дейвид, — не приличате много на робот. Всъщност въобще не приличате на робот. Знаем какъв сте, но независимо от това… Искам да кажа… това е… — Той се изчерви и също отмести поглед.
Положението отново стана напрегнато. Като че бяха решили с всяка дума да си поставят капани. Ендрю им съчувстваше, но беше и малко раздразнен.
— Моля ви, може би на външен вид не приличам на робот, но вече над сто и петдесет години съм си робот и за мен не е потресаващо да се осъзнавам като такъв. А там, откъдето идвам, към роботите се обръщат само на малки имена. Доколкото схванах, обичаят тук е същият, освен за мен. Ако уважението към големите ми заслуги е прекомерно, за да се престрашите да постъпите и спрямо мен по същия начин, искам да се обърна към вашата непосредственост в общуването, за която ми споменахте. Това е преден пост на човечеството и нека всички бъдем равни. Щом вие сте Сандра, Карлос и Дейвид, значи аз съм Ендрю. Така добре ли е?
Те засияха.
— Добре, щом така желаете, Ендрю — и Карлос за втори път протегна ръка.
После всичко потръгна по-лесно. Някои от хората на „Ю Ес Роботс“ го наричаха „Ендрю“, някои — „доктор Мартин“, а други несъзнателно се колебаеха и използваха, което от двете им дойде на езика.
Ендрю свикна с това. Сблъска се с нови и по-грубовати взаимоотношения, със значително по-малко табута и ограничения на социални норми, отколкото на Земята. Е, разграничителната линия между хора и роботи се забелязваше. Но благодарение на андроидното си тяло и високите си научни достижения, Ендрю заемаше неясно място някъде на границата и в добродушното общество на Луната хората, с които работеше, очевидно бяха способни да забравят за дълго, че той е робот.
А лунните роботи сякаш въобще не го разпознаваха като робот. Неизменно се отнасяха към него с почтителността, дължима на човешко същество. За тях винаги беше „доктор Мартин“, с много поклони и неизменна раболепност.