Но понякога го мамеше възможността да остане на Луната или дори да отиде по-навътре в космоса. На Земята той беше роботът Ендрю, принуден да води съдебни битки всеки път, щом изискваше някое от правата си или предимствата, които му принадлежаха, според него, поради ума и приноса му за обществото. Но там, в пространството, всичко започваше на чисто и беше напълно мислимо да зареже същността си на робот и да се слее с хората като доктор Ендрю Мартин.
И като че ли никой тук не се тревожеше от подобна възможност. От първите му мигове на Луната те направо го подканяха да прекрачи невидимата граница между робота и човека, щом такова беше желанието му.
Съблазнително.
Наистина твърде съблазнително.
Месеците се превръщаха в години — вече три. Ендрю стоеше на Луната и работеше с тукашните протезолози, помагаше им да внесат измененията, за да могат изкуствените органи на „Лаборатории Ендрю Мартин“ да работят идеално, когато ги, вграждат в човешки същества, живеещи в условия на слабо притегляне.
И това беше предизвикателството, защото макар самият той да не се притесняваше от ниската гравитация на лунната среда, хората със стандартни протезиращи устройства от земните модели почти винаги преживяваха трудно. Обаче Ендрю успя чрез полезни изменения да се справи с всички заплетени задачи и проблемите един по един изчезваха.
Случваше се да му липсва имението на калифорнийския бряг — не толкова самата къща, а хладните мъгли на лятото, грамадните секвои, начупения бряг, буйния прибой. Но вече му се струваше, че се е установил завинаги на Луната. Остана и четвърта година, после пета.
Един ден се качи в прозрачен купол на лунната повърхност и видя увисналата в небето Земя с цялата й чудна красота — малка от такова разстояние, но жива, грееща, ярка синя скъпоценност в нощта.
Това е моят дом, внезапно помисли той. Светът-майка — източникът на човечеството.
Ендрю усети как го привлича, как го вика да се върне у дома. Отначало трудно разбираше този стремеж. Стори му се съвсем ирационален.
После дойде и яснотата. Общо взето, бе си свършил работата на Луната. Но на Земята още имаше какво да направи.
През следващата седмица Ендрю си запази място в пътнически кораб, който излиташе в края на месеца. После пак се обади и успя да се уреди за по-скорошен полет.
Върна се на Земя: изглеждаше уютна, обикновена и спокойна в сравнение с бурния живот на лунните селища. Сякаш през петгодишното му отсъствие нищо съществено не бе се променило. Докато корабът се спускаше за кацане, Ендрю виждаше Земята като грамаден умиротворен парк, изпъстрен тук-там с дребни селца и малки градове на децентрализираната Цивилизация на третото хилядолетие.
Сред първите неща, които направи, бе посещението в офиса на „Файнголд и Чарни“, за да извести за пристигането си.
Сегашният старши партньор — Саймън де Лонг се спусна да го посрещне. Млад и зелен чиновник по времето на Пол Чарни, де Лонг гледаше тогава да не се изтъква, но това отдавна отмина и зрелостта го превърна в пълен със сила и власт човек, чието издигане до най-високия пост във фирмата изглеждаше неминуемо. Беше широкоплещест мъж с тежко изрязани черти на лицето, черната му коса бе обръсната на темето по монашески според наскоро появилата се мода.
Де Лонг показа учудването си.
— Съобщиха ни за завръщането ви, Ендрю — гласът му стана несигурен, може би за миг помисли дали да не използва „мистър Мартин“. — Но не ви очаквахме преди следващата седмица.
— Нямах търпение — рязко отвърна Ендрю. Искаше по-скоро да стигнат до същината на разговора. — На Луната, Саймън, аз ръководех изследователски екип от двайсет до трийсет учени-хора. Давах заповеди и никой не се противопоставяше на правото ми да го правя. Мнозина се обръщаха към мен с „доктор Мартин“ и се радвах на отношение като индивид, достоен за всякакво уважение. Лунните роботи ме смятаха за човешко същество. На практика, през цели си престой на Луната, аз бях човек във всяко отношение.
В очите на де Лонг се промъкна предпазливост. Явно нямаше представа накъде бие Ендрю и проявяваше естествената предпазливост на юриста, неориентиран напълно в неприятностите, към които го тласка важен клиент.
— Колко ли необичайно ви се е струвало, Ендрю — забеляза той безизразно, сякаш отстрани.
— Да, необичайно, но не и неприятно. Не и неприятно, Саймън.
— Да. Сигурно. Колко интересно, Ендрю.
Ендрю го прекъсна остро: