— Просто ли?
— Желание да принадлежите към човешката раса. Могъщ стремеж, макар и напълно ирационален. Съвсем човешко е да имате такива чувства, Ендрю.
— Благодаря ви.
Ендрю не беше сигурен дали тя прояви снизхождение към него. Надяваше се да не е така. Ли-Синг подхвана:
— Да, мога да представя вашия случай в Законодателното събрание. И предполагам, че Събранието би могло да приеме закон, за да ви обяви за човешко същество. Ако Законодателното събрание реши, може да прокара закон и за обявяването на каменна статуя за човек. Все пак статуята ще си остане статуя. А вие…
— Не. Не е същото. Статуята е неодушевен предмет от камък, а аз… аз съм…
— Естествено. Различно е. Разбирам. Но законодателите може да не се съгласят. Те няма да приемат закони, превръщащи статуи в живи същества и твърде много се съмнявам, че биха проявили желание да приемат закон, обявяващ робот за човек, колкото и красноречиво да представя случая. Законодателите са също толкова хора, колкото и останалите, а предразсъдъците срещу роботите съществуват от момента, в който са били произведени първите образци.
— И съществуват до днес?
— До днес. Не се съмнявам, че и вие го осъзнавате. Така че Събранието едва ли ще поиска да постъпи както вие желаете. Всички охотно ще признаем, че заслугите ви многократно превишават необходимото за подобно решение, но въпреки всичко ще се уплашим от политическите последствия на един нежелателен прецедент.
— Нежелателен ли? — извика Ендрю и безнадеждността се промъкна в гласа му. — Защо да е нежелателен, щом съм такъв велик благодетел на човечеството?
— Да, но сте робот. И сега мога да си представя крясъците — „Дайте на един робот положение на човек и после всички ще поискат, а какво ще стане с…“
— Не — прекъсна я Ендрю. — Не е така. За първи път се обърнах към съда години преди да се родите, същите крясъци се чуваха и тогава. Успяхме да се наложим. И аз все още съм единственият свободен робот в света. Нито един друг робот не е поискал дори свобода, какво остава пък да я получи. И нито един няма да го направи. Аз съм уникален, госпожо председател. Аз съм единственият съществуващ робот от моя тип и мога да ви уверя, че други няма да се появят. Ако не ми вярвате, попитайте шефа на „Ю Ес Роботс енд Мекеникъл Мен“. Той ще ви каже, че те никога няма да позволят появата на толкова умен, толкова мъчен и толкова упорит робот, какъвто се оказах аз.
— Ендрю, „никога“ е прекалено много време. Или бихте предпочел да ви наричам „мистър Мартин“? Бих го направила. Аз лично с радост ще ви призная за човек. Но ще видите, че повечето законодатели нямат желание да създават толкова стряскащ прецедент, дори и да им представите непоклатими гаранции за своята уникалност и следователно — че не се създава прецедент. Мистър Мартин, имате моето най-горещо съчувствие, но не бих могла да ви давам надежди.
— Не можете? Никакви?
Чи Ли Синг се отпусна назад в креслото и дълбока бръчка проряза челото й.
— Мога само да ви предложа едно дружеско предупреждение, мистър Мартин. Необходимо е да осъзнаете, че като поставяте подобни искания, вие се излагате на големи опасности. Ако споровете станат твърде разгорещени, вероятно и в Законодателното събрание, и несъмнено извън него ще възникнат настроения в полза точно на унищожението ви, за което споменахте. Мистър Мартин, робот с вашите извънредни достойнства лесно може да изглежда особено заплашително в нечии очи. Премахването ви би унищожило тази заплаха и е най-лесният начин да се реши политическата дилема, която натрапвате на моите колеги. Умолявам ви да обмислите това, преди да вземете решение да пристъпите към действия.
— И никой няма да си спомни за техниката на протезиране, дала възможност на законодателите десетилетия наред да запазят местата си, когато според законите на природата би трябвало да се влачат към гроба; никой няма да си спомни, че тя е изцяло мое творение?
— Сигурно е жестоко да го казвам, но няма да си спомнят. А ако се сетят, ще го обърнат срещу вас, а не във ваша полза. Познавате ли старата пословица „Нито едно добро дело не остава ненаказано“?
Ендрю вдигна рамене и поклати глава.
— Такова твърдение ми звучи безсмислено.
— Предполагам. Още не сте съвсем наясно с нашите дребни човешки безумия, нали? Но основният смисъл е, че ние често се обръщаме срещу онези, които са ни сторили най-големите добрини… Не, не се опитвайте да започвате дискусия. Просто сме си такива.
— Много добре. И по какъв начин това важи и за мен?
— Вероятно ще кажат, че сте създал протезологията преди всичко за собствените си нужди. Някой ще твърди, че цялата наука е част от кампания по роботизирането на човешките същества или очовечаването на роботите, но и в двата случая тя се превръща в нещо злонамерено и порочно.