— Е добре, Ендрю, можем да се чувстваме напълно удовлетворени. Постигнахме двете цели, които си поставихме. Първо, предизвикахме съдебно определение, че какъвто и да е броят на изкуствените протези в човешкото тяло, то не престава да бъде човешко тяло. И второ, ангажирахме общественото мнение в обсъждането по такъв начин, че то безусловно застана в подкрепа на най-широкото и свободно определение на въпроса „що е човек“. Защото няма човешко същество на тази планета или другаде, което да не се надява на много по-дълъг живот чрез многообразието от протезиращи устройства.
— А смятате ли, че сега Законодателното събрание ще ми присъди положението на човешко същество?
Де Лонг го погледна неловко.
— Може би. А може би не.
— Това ли е най-доброто, което можете да ми кажете след толкова години юридически битки?
— Бих искал да съм толкова оптимистично настроен, колкото вие желаете. Но още не сме спечелили истинското сражение. Остава органът, който според Световния съд е критерий за човека.
— Умът.
— Мозъкът, Ендрю. Него използва съдът, а не ума. Умът е абстрактна идея, а мозъкът е телесен орган. Хората имат органични клетъчни мозъци. Роботите имат платинено-иридиеви позитронни мозъци, ако въобще ги имат. А вие несъмнено имате позитронен… Не, Ендрю, недейте да гледате така. Знам какво си мислите. Вече ме увериха, че ни липсват знания, за да възпроизведем функциите на клетъчен мозък в изкуствена структура, която достатъчно да се доближава до органичната и следователно да влиза в обсега на съдебното определение. Даже и вие няма да го постигнете.
— Тогава какво трябва да направим?
— Ще се опитаме, разбира се. Законодателката Ли-Синг ще бъде на наша страна, както и доста други законодатели. Световният координатор неминуемо ще направи каквото реши мнозинството в Събранието.
— Имаме ли мнозинство?
— Не — отрони Де Лонг. — Далеч сме. Но може и да успеем да съберем, ако обществеността поиска да разшири свободното определение и върху вас. Признавам, шансовете ни не са големи. Но в края на краищата, вие сте човекът, който им даде протезите, от тях сега зависи животът им.
Ендрю се усмихна.
— Човекът ли казахте?
— Да, това казах. Нали за това се борим, Ендрю?
— Естествено.
— Значи оттук бихме могли да започнем с този начин на мислене. И да го предадем навън, на целия свят, докато всички се съгласят с нас. Ендрю, няма да е лесно. Нищо досега не е било лесно и нямаме причини да очакваме промяна. Предупреждавам ви, шансовете не са на наша страна. Но ако не сте решил да се откажете, ще поемем този риск.
— Не искам да се отказвам — изрече Ендрю.
21
Законодателната Ли-Синг беше забележимо по-възрастна, отколкото при първата си среща с Ендрю. Вече не си позволяваше блещукащи прозрачни одеяния. Сега носеше по-строга цилиндрична дреха. Някога лъскавата черна коса, беше вече прошарена и отрязана доста по-късо.
Както можеше и да се очаква, Ендрю въобще не се бе променил. И както винаги, по лицето му не се виждаха бръчки. Меката хубава коса си оставаше кестенява. И доколкото му позволяваха господстващите вкусове, придържаше се към свободното облекло, модно по времето, когато за първи път реши да носи дрехи — преди повече от век.
Наближаваше краят на годината. Острите ледени ветрове вееха край древните стени на Ню Йорк и малки снежинки се въртяха из въздуха около светещата кула, приютила Световното законодателно събрание. Словесните битки бяха свършили заедно със сесията.
Но за Ендрю борбата като че никога не достигаше края си. Споровете продължиха сякаш цяла вечност. Разгневените, объркани законодатели се опитваха да заемат всички възможни становища, а гласоподавателите, неспособни да избистрят някаква ясна философска позиция, се свлякоха назад към чувствата, към първобитния страх, към дълбоките корени на предразсъдъците и несигурността…
Законодателката Ли-Синг оттегли своя законопроект и го промени съществено, искаше да отчете упоритата съпротива, с която се сблъска. Но все още не го внасяше отново в Събранието.
— Какво смятате да правите? — попита я Ендрю. — Ще внесете ли преработения законопроект през новата сесия или не?
— А вие какво искате да направя?
— Знаете какво искам.
Ли-Синг кимна уморено.
— Ендрю, някога ви казах, че вашата кауза всъщност не е моя и че може да се наложи да я зарежа, ако на везните натежи кариерата ми. Е, моята кариера вече е застрашена. А аз още не съм ви изоставила.