— Функционално?
— Моят мозък прави всичко, което и официално признатият човешки мозък може да прави — в много отношения го прави по-добре, по-бързо, по-точно, по-логично. Вероятно именно това ги смущава. Е да, но вече е твърде късно да крия интелекта си, щом от него идват трудностите. Но нима още ще твърдим, че човешкият мозък трябва да бъде направен от някаква официално призната клетъчна субстанция, за да бъде и по закон човешки? Не може ли просто да приемем, че човешкият мозък е нещо — каквото и да е, органично или не — способно да достигне равнище на достатъчно сложно мислене?
— Няма да мине — въздъхна Ли-Синг.
— Защото, ако определяме човечеството само според мозъчните функции, твърде много човеци ще се окажат под установеното равнище на интелектуални способности? — горчиво попита Ендрю. — Това ли е причината?
— Ендрю, Ендрю! Изслушайте ме — има хора, решени на всяка цена да запазят преградата между себе си и роботите. В името на собственото си самочувствие, ако не друго, те искат да вярват, че принадлежат към единствената законна човешка раса и че роботите са низши същества. През последните стотина години наложихте своите искания, извоювахте си положение, немислимо в началните години на роботиката. Но сега те ви притискат в ъгъла, откъдето не можете да се измъкнете. Вие се преместихте в тяло, по всички показатели толкова близо до човешкото, че разликите вече не са съществени. Вие ядете, дишате, потите се. Посещавате изискани ресторанти и си поръчвате великолепни ястия, пиете от най-добрите вина, доколкото съм забелязала, макар и да не разбирам какво значение има за вас, освен да се покажете.
— Това ми стига.
— Така да бъде. Вероятно и мнозина човеци не могат да оценят скъпите вина, но ги пият. Сигурно го правят по същата причина, която тласка и вас. Органите ви са изкуствени, но такива са вече и доста от техните. Не е невъзможно да има хора, чиито тела на практика са не по-различни от вашето — с голям брой изкуствени заместители в телата, с които са били родени. Но те не са пълни заместители, Ендрю. Никой няма протезиран мозък. И не може да има. Значи се различавате по нещо основно. Вашият мозък е създаден от хора, а човешкият — не. Те са родени, а вие — сглобен. За всяко човешко същество, решено да запази преградата между себе си и роботите, тези разлики са като стоманена стена, дебела пет километра и висока също пет километра.
— Не ми казвате нищо ново. Несъмнено мозъкът ми е различен по състав от техния. Но не и по функциите си. Количествено може да се различава, но не и качествено. Това е мозък — един много добър мозък. А те просто използват „позитроните срещу клетките“ като претекст да не признаят, че съм човешко същество от малко по-друг вид… Чи, ако можем някак да премахнем тяхната неприязън заради произхода ми на робот — източник на тяхната враждебност… Да надделеем тази загадъчна нужда да се провъзгласяват за по-висши от някой, който според всеки разумен критерий е по-висш от тях…
— След толкова години — тъжно пророни Ли-Синг, — вие още се опитвате да убеждавате хората с разсъждения. Клетият Ендрю! Не ми се сърдете, че ви го казвам, но точно роботът във вас ви тласка в тази посока.
— Знаете, че в момента у мен е останало твърде малко от робота.
— Но има нещо.
— Да, нещо. И ако се отърва от това…
Чи Ли-Синг се взря тревожно в него:
— Какво казахте, Ендрю?
— Не знам. Но имам идея. Чи, моят проблем е, че имам човешки чувства, уловени в капана на позитронен мозък. Но това не ме прави човек, а само един нещастен робот. След всичко направено за промяна на тялото ми, аз още не съм човек. Но остава още една крачка, която мога да направя. Ако можех да се реша, само ако можех да се реша…
22
Само ако можеше да се реши… И накрая се реши.
Ендрю помоли Ли-Синг да забави колкото е възможно внасянето на променения законопроект в Събранието за обсъждане и гласуване. Обмислял в най-близко бъдеще да предприеме нещо, което би могло да окаже силно влияние. Ендрю добави, че не би желал да обсъжда подробностите на проекта с нея. Било нещо от съвсем техническо естество. Тя едва ли би разбрала, а в момента той не искал да й губи времето с обяснения. Но твърдеше, че щяло да го направи човек в по-голяма степен. Това било единствено важното, което тя трябвало да знае. Щял да се доближи повече до хората.
Тя обеща да направи всичко по силите си, за да му даде достатъчно време за загадъчния проект, но гласът й показваше колко озадачена и угрижена беше.
Ендрю й благодари и веднага си уреди срещата с всеизвестния хирург-робот. Разговорът се оказа труден. Ендрю се улови, че дълго отлага момента на решението с тъжните си въпроси, отразяващи вътрешната му буря, а хирургът все повече се объркваше от странното и вероятно невъзможно искане на Ендрю.