Хирургът все пак избра точно това решение, макар и след доста колебания.
— Много добре — каза той и в гласа му несъмнено се долавяше оттенък на облекчение. — Ще направя каквото искате.
— Чудесно.
— Цената няма да бъде никак малка.
— Щях да се разтревожа, ако ми кажехте обратното — промълви Ендрю.
23
Операционната съвсем не приличаше на величествената зала, където „Ю Ес Роботс енд Мекеникъл Мен“ осъществяваше различните промени в Ендрю през последните години, но той забеляза, че е прекрасно оборудвана и напълно подходяща за целта му. Огледа с възторг и одобрение лазерите, контролно-измервателния пулт, лабиринта от помощни игли, проводниците и тръбичките около основната платформа, светлините и инструментите над нея, белите покривала и ослепителните хромирани рамки — всичко готово в очакване на необикновения пациент.
Спокойствието на хирурга беше великолепно. Очевидно в промеждутъка от време успя да реши вътрешните си конфликти, породени от несъответствието между исканията на Ендрю и двусмисленото въздействие на неговата външност, и сега се съсредоточи изцяло върху непосредствените си професионални задължения. Ендрю отново се убеди, че е направил единствено възможния избор, като се спря на хирург-робот.
Все пак с наближаването на операцията усети искрица несигурност. Ами ако нещо се обърка? Ако след операцията остане осакатен в някаква способност? Ако операцията се провали напълно и той завърши съществуването си на масата?
Не. Няма никакво значение. Тази операция няма как да се провали. Даже и да греши… не. Просто няма значение.
Хирургът го наблюдаваше внимателно.
— Готов ли сте?
— Абсолютно отговори Ендрю. — Да започваме.
— Много добре — флегматично отвърна хирургът и с бързо, почти незабележимо движение пое лазерния скалпел в чудесно проектираната дясна ръка.
Ендрю реши да остане в пълно съзнание по време на целия процес. Не искаше да се изключва дори за миг. Не го заплашваше болка, а искаше да се увери, че указанията му се спазват точно. Разбира се, така и стана. Хирургът беше робот и не можеше да се отклонява поради каприз от уговорения начин на действие.
Но Ендрю не беше подготвен за неочаквано налегналите го слабост и умора след операцията.
Досега не познаваше такива усещания, а те преобладаваха в първите часове от възстановяването му. Даже при прехвърлянето на неговия мозък от металното в андроидното тяло, Ендрю не бе преживял подобно нещо.
Вместо да ходи нормално, той се препъваше и се тътреше. Често му се струваше, че подът се надига да го удари по лицето. Случваше се пръстите му да треперят толкова силно, че с мъка удържаше взетите предмети. Неизменно безупречното зрение внезапно се замъгляваше за по няколко минути. Или се опитваше да си припомни нечие име, но нищо не изплуваше в паметта му, освен дразнеща празнота, мъждукаща по тъмните ъгълчета на съзнанието му.
В първата седмица след операцията прекара цял следобед да търси в паметта си пълното име на мъжа, когото познаваше като Сър. И името изскочи изведнъж — Джералд Мартин. Но сега пък Ендрю забрави името на тъмнокосата сестра на Малката Мис и му бяха нужни часове упорити усилия, за да се появи внезапно в ума му „Мелиса Мартин“. Два часа! А би трябвало да му отнеме само две милисекунди!
Ендрю трябваше да очаква нещо повече или по-малко подобно и по някакъв абстрактен начин той наистина го очакваше. Но реалността на преживяванията му далеч надхвърли всякакви предположения. Физическата слабост беше новост за него. Както и лошата координация на движенията, несигурните реакции, разстроеното зрение и периодите на разстроена памет.
Унизително беше да се чувства толкова несъвършен… толкова човек… Не, каза си той.
Няма нищо унизително. Всичко обръщаш наопаки. Човешко е да си несъвършен. Това искаше повече от всичко друго — да бъдеш човек. Сега си точно това. Несъвършенствата… слабостите… ограничените възможности — те определят хората като човешки същества. И те ги подтикват да превъзмогват собствените си недостатъци.
Преди никога не си имал недостатъци, помисли Ендрю. Сега ги имаш и нека е така. Така да бъде. Постигна желаното и не е нужно да съжаляваш.
Постепенно, докато един ден преминаваше в друг, състоянието му се подобряваше.
Постепенно. Едва-едва.
Първо се възстановиха функциите на паметта. Ендрю с удоволствие установи, че вече има пълен и незабавен достъп до цялото си минало.