Седеше в голямото високо кресло до камината в обширния хол на къщата, някога собственост на Джералд Мартин и прекарваше през ума си видения на отминали години. Заводът, където го произведоха и пристигането му в къщата на Мартинови. Малката Мис и Мис като деца, разходките с него по плажа. Сър и Мадам, седнали на масата за вечеря. Неговите дървени скулптури и мебели. Шефовете на „Ю Ес Роботс“, дошли на Западния бряг да го проверят. Първата му среща с Малкия Сър. Времето, когато за първи път реши да носи дрехи. Женитбата на Малкия Сър и раждането на Пол Чарни. Дори и по-неприятните случки, като сблъсъка с двамата безделници, опитали се да го разглобят, когато тръгна към обществената библиотека. Й още много, много неща, памет натрупвана почти двеста години.
Всичко си беше на мястото. Умът му не беше необратимо повреден и той почувства огромно облекчение.
Подът прекрати опитите си да скочи и да го блъсне. Зрението вече не му правеше номера. Спря вбесяващото треперене на ръцете. Когато ходеше, вече не се излагаше на опасността да се препъне и да се пльосне. В най-важното отново стана какъвто си беше.
Но в него остана смътното усещане за слабост, поне той така си мислеше — проникваща навсякъде, непрестанна умора, желанието да поседне и да си почине малко, преди да се заеме със следващата си работа.
Може би само си въобразяваше. Хирургът каза, че възстановяването протича доста добре.
Ендрю знаеше, че съществува състояние, наречено ипохондрия: човек си мисли, че има страдания, които всъщност липсват. Бе чул, че това състояние е разпространено сред човешките същества. Ипохондриците откривали в себе си всевъзможни болестни признаци, които не се потвърждавали при никакви медицински прегледи и проби. Колкото повече се съсредоточавали върху възможността да се разболеят, толкова повече симптоми намирали.
Ендрю се замисли дали в своя дълъг несекващ стремеж да се превърне в пълноценен човек не е успял някак да си навлече и ипохондрия, и се усмихна на хрумването си. Нищо чудно, реши той. Собствените му тестови устройства не показваха забележимо снижаване на способностите му. Всички параметри се движеха в рамките на допустимите отклонения. Но… усещаше се толкова уморен…
Сигурно беше от въображението. Ендрю си заповяда да не обръща повече внимание на умората. Все едно, налагаше се да прекоси континента още веднъж, за да се срещне с Чи Ли-Синг в грамадната кула със стени от зелено стъкло — Световното законодателно събрание в Ню Йорк.
Влезе във вдъхващия страхопочитание кабинет и тя по навик му кимна да седне пред бюрото й, както би постъпила с всеки посетител. Но Ендрю винаги предпочиташе да остане прав в нейно присъствие, от някакъв неясен подтик на любезност, който не се постара да разбере. Не искаше да сяда и сега — особено сега. Веднага би се издал. Въпреки желанието си, след миг-два откри, че стоенето малко го затруднява и се облегна на стената колкото може по-незабелязано.
Ли-Синг започна:
— Окончателното гласуване е тази седмица, Ендрю. Опитах се да го отложа, но изчерпах всякакви парламентарни увъртания и нищо повече не ми остана. Ще гласуват и ние ще загубим… И с това ще свърши, Ендрю.
— Благодаря ви за умелото отлагане. Дадохте ми необходимото време и аз поех риска, който бях длъжен да поема.
Ли-Синг го погледна неспокойно.
— За какъв риск говорите, Ендрю? — В гласа й се появи раздразнителност: — Толкова сте загадъчен през последните няколко месеца! Само откъслечни намеци за някакъв голям проект, но отказвате да съобщите на когото и да било с какво се занимавате.
— Не можех, Чи. Ако бях казал нещо — на вас или на хората от „Файнголд и Чарни“ — щяхте да ме спрете. Сигурен съм. Бихте могли да ме възпрете, нали знаете — просто щяхте да ми заповядате да не продължавам. Вторият закон — няма как да му се съпротивлявам. И Саймън Де Лонг би постъпил по същия начин. Така че по принуда мълчах за своите планове, докато ги осъществих.
— И какво направихте, Ендрю? — съвсем тихо, почти зловещо изрече Чи Ли-Синг.
— Нали стигнахме до съгласие, че проблемът е в мозъка — позитронният мозък срещу органичния. Но какъв беше истинският проблем зад това противопоставяне? Моят интелект ли? Не. Вярно, имам необичаен ум, но само защото съм проектиран така, а след мен те просто счупиха калъпа. И други роботи имат изключителни умствени способности в една или друга област, според специалността, за която са създадени да упражняват, но в общи линии са доста тъпи същества. В смисъла, в който един компютър е тъп, независимо дали може да събере няколко числа трилион пъти по-бързо от човека. Значи хората ми завиждат не за интелекта или поне не това е особено важното. В мисленето мнозина човеци могат да ме натикат в миша дупка.