Нека си отиват, каза си той. Нека всичко си отиде.
Само стройната фигура на Ли-Синг оставаше безпогрешно различима на фона на сгъстяващата се сивота. Последната от неговите приятели. Бе имал мнозина през тези два века, но те си отидоха, тя остана единствена. Бавно, несигурно, Ендрю протегна ръка към нея и съвсем слабо усети как тя я пое. Каза му нещо, но той не успя да чуе думите.
Тя се стапяше в погледа му, последните мисли изтичаха като струйка в мрака.
Усещаше студ, страшен студ и Ли-Синг изчезваше, потъваше в тъмната мъгла, която го обгръщаше.
После една последна мисъл се върна при него и остана за миг, преди всичко да спре. За секунда се мярна проблясващият лик на първия човек, който разбра истинската му същност преди почти двеста години. Обкръжаваше я ореол от топлина и светлина. Златната коса грееше като ослепителен изгрев. Тя му се усмихваше… викаше го…
— Ендрю… — меко каза тя. — Ела, Ендрю. Хайде. Ела. Знаеш коя съм.
— Малка Мис — прошепна той, твърде слабо, за да го чуе някой.
Затвори очи, мракът го погълна и — най-после истински човек — той му се остави без никакво съжаление.