— Спенсър? — чу се гласът на майка й. — Можеш ли да слезеш долу?
Спенсър скочи от леглото и се огледа набързо в голямото си огледало. Очите й изглеждаха подпухнали и кървясали, устните й бяха напукани, а в косата й се виждаха листа, останали от среднощното й криене в гората предишната нощ. Точно сега не би могла да понесе едно семейно събиране.
Първият етаж миришеше на прясно сварено никарагуанско кафе „Сеговия“, току-що опечени датски кифлички и свежи калии, които тяхната икономка Кендис носеше всяка сутрин. Бащата на Спенсър стоеше облегнат на облицования с гранитни плочки барплот, докаран с черен спортен колоездачен клин и фланелка на американските пощи. Може би това беше добър знак — едва ли бяха толкова ядосани, щом баща й се готви да излезе на ежедневната си колоездачна обиколка в пет сутринта.
На кухненската маса лежеше един брой на неделния „Филаделфия сентинъл“. В първия момент Спенсър си помисли, че е там, защото има новини за инцидента с Хана. Но след това видя, че от първа страница я гледа собствената й физиономия. Тя бе облечена с лъскав черен костюм и гледаше с уверена усмивка в камерата. „Отмести се, Тръмп!“, гласеше заглавието. „Пристига номинираната за «Златна орхидея» Спенсър Хейстингс!“
Стомахът на Спенсър се сви. Беше забравила за това. Вестникът сигурно вече беше в домовете на всички.
От килера се показа някаква фигура. Спенсър отстъпи уплашено назад. Това беше Мелиса, която се беше вторачила в нея и стискаше в ръка кутия резини толкова силно, че можеше да я смачка. На лявата буза на сестра й имаше малка драскотина, върху дясната й вежда бе залепен лейкопласт, на лявата й китка все още стоеше болничната гривна, а на дясната се забелязваше розов белег, сувенир от вчерашния й сблъсък със Спенсър.
Спенсър сведе поглед, изпълнена с чувство за вина. Предишния ден А. беше изпратил на Мелиса първите няколко изречения от старото й есе по икономика, онова същото, което Спенсър бе откраднала от компютъра на Мелиса и бе представила като свое. Същото есе, което учителят по икономика на Спенсър, господин Макадам, бе номинирал за наградата „Златна орхидея“, най-престижното гимназиално отличие в страната. Мелиса беше разбрала какво е направила Спенсър, но въпреки че сестра й я беше помолила за прошка, Мелиса й беше казала някои ужасни неща — далеч по-лоши от онова, което Спенсър смяташе, че заслужава. Скандалът приключи, когато Спенсър, разярена от думите на Мелиса, без да иска я блъсна надолу по стълбите.
— И така, момичета… — Госпожа Хейстингс сложи чашата с кафето на масата и с жест покани Мелиса да седне. — Двамата с баща ви взехме някои важни решения.
Спенсър се подготви вътрешно за онова, което щеше да последва. Те щяха да признаят, че тя е изплагиатствала. Нямаше да може да влезе в колежа. Щеше да отиде да учи в икономически техникум. Накрая щеше да започне работа в някой телешоп, да приема поръчки за уреди за стягане на коремните мускули и фалшиви диаманти, а Мелиса щеше да се измъкне безнаказано, както винаги. Сестра й винаги намираше начин да бъде отгоре.
— Първо, не искаме повече да посещавате д-р Евънс. — Госпожа Спенсър преплете пръсти. — Тя причини вреди, вместо да помогне. Ясно ли е?
Мелиса мълчаливо кимна, но Спенсър объркано сбърчи нос. Д-р Евънс, психоаналитичката на Спенсър и Мелиса, бе една от малцината, които не се подмазваха на Мелиса. Спенсър понечи да възрази, но забеляза предупредителното изражение по лицата на родителите си.
— Добре — промърмори тя, чувствайки се леко отчаяна.
— Второ. — Госпожа Хейстингс почука с пръст върху снимката на Спенсър в „Сентинъл“. — Това, че изплагиатства есето на Мелиса, беше много лошо, Спенсър.
— Знам — каза бързо Спенсър, като избягваше да поглежда към Мелиса.
— Но след като внимателно го обмислихме, решихме, че не искаме тази история да се разчува. Семейството ни и без това преживя доста тежки моменти. Затова, Спенсър, ти ще продължиш да се състезаваш за „Златната орхидея“. Няма да казваме на никого думица.
— Какво? — Мелиса удари с чашата си по масата.
— Това е нашето решение — повтори госпожа Хейстингс, като попи ъгълчето на устата си със салфетка. — Освен това очакваме от Спенсър да спечели.
— Да спечеля ли? — повтори Спенсър ужасена.
— Награждавате ли я? — изпищя Мелиса.
— Достатъчно — Господин Хейстингс употреби онзи тон, който обикновено пазеше за подчинените си от адвокатската кантора, когато се осмеляваха да го безпокоят у дома.