На хладилника на Хелене нямаше никакви магнитчета и той миришеше на изгнили зеленчуци. Когато влязоха в малката всекидневна, Хелене посочи с пръст едно момиче приблизително на възрастта на Емили, което седеше на един стол с цвят на повръщано и четеше „Джейн Еър“.
— Спомняш ли си Аби?
Братовчедката на Емили, Аби, носеше светъл сукман в цвят каки, който й стигаше до коленете, и обикновена блуза на дупчици. Косата й бе опъната назад и вързана на опашка, и тя не носеше никакъв грим. С тениската си с надпис ОБИЧАЙ ЖИВОТНО, ПРЕГЪРНИ ПЛУВКИНЯ, скъсани дънки „Абъркомби“, фон дьо тен с наситен цвят и блясък за устни с вкус на череша, Емили се почувства като уличница.
— Здравей, Емили — официално произнесе Аби.
— Аби бе толкова мила да ти предложи да споделиш стаята й — каза Хелене. — Тя се намира на втория етаж. Ще ти покажем.
На втория стаж имаше четири спални. В първата спяха Хелене и Алън, втората беше на Джон и Мат, седемнайсетгодишните близнаци.
— Тази е на Сара, Елизабет и бебето Карън — махна с ръка Хелене към стаичката, която Емили беше помислила за килер.
Емили бе ужасно изненадана. Изобщо не беше чувала за тези си братовчеди.
— На колко са години?
— Ами Карън е на шест месеца, Сара е на две години, а Елизабет на четири. Сега са при баба си.
Емили се опита да скрие усмивката си. За хора, които отбягваха секса, имаха доста голямо потомство.
Хелене заведе Емили в една почти празна стая и посочи към двойното легло в ъгъла. Аби се настани на своето легло и отпусна ръце в скута си. Емили не можеше да повярва, че в тази стая живее някой — единствените мебели бяха двете легла, един обикновен скрин, малко кръгло килимче и полица за книги, без каквито и да е книги на нея. У дома стените на стаята й бяха облепени с плакати и снимки; бюрото й бе обсипано с шишенца от парфюми, компактдискове и книги. Но пък последния път, когато Емили бе идвала тук, Аби й беше казала, че смята да стане монахиня, така че липсата на разни такива неща може би бе част от нейното монашеско обучение. Емили погледна през големия панорамен прозорец в края на стаята и видя огромната нива на семейство Уийвър, на която се намираха и голям обор, и силоз. Двамата й по-големи братовчеди Мат и Джон прехвърляха големи бали сено от обора в каросерията на един пикап. На хоризонта не се забелязваше нищо. Абсолютно нищо.
— Далече ли е училището ти? — попита тя Аби.
Лицето на братовчедка й светна.
— Мама не ти ли каза? Ние се обучаваме у дома.
— Ох… — Емили усети как желанието й за живот бавно изтича през потните жлези на краката й.
— Утре ще ти дам учебната програма. — Хелене хвърли няколко сивкави кърпи на леглото на Емили. — Ще трябва да издържиш няколко изпита, за да видя къде да те сложа.
— Аз съм в трети курс в гимназията — каза Емили. — Със засилено изучаване на английски.
— Ще видим къде ще те сложа — строго я погледна Хелене.
Аби стана от леглото си и се изгуби в коридора. Емили отчаяно погледна през прозореца. Ако през следващите пет секунди край прозореца прелети птичка, следващата седмица ще съм се прибрала в Роузууд. Когато едно малко врабче изпърха край прозореца, Емили се сети, че вече не играе своите малки суеверни игрички. Събитията от последните няколко месеца — откриването на тялото на Али в изкопа за павилиона в задния й двор, самоубийството на Тоби, А. и неговото… всичко — я накараха да изгуби вяра в това, че за всяко нещо си има причина.
Мобилният й телефон звънна. Емили го извади и видя, че Мая й е пратила съобщение.
Наистина ли си в Айова? Моля, обади се, като можеш.
Помогни ми… Емили тъкмо бе започнала да пише отговор, когато Хелене дръпна телефона от ръцете й.
— В тази къща мобилните телефони не са разрешени. — Хелене изключи телефона.
— Но… — възпротиви се Емили. — Ами ако искам да се обадя на родителите ми?
— Аз ще се обадя вместо теб — пропя леля й. Тя приближи лицето си към Емили. — Майка ти ми каза някои работи за теб. Не знам как стоят нещата в Роузууд, но тук живеем според правилата. Ясно ли е?
Емили примигна. Докато говореше, от устата на Хелене хвърчеше слюнка, и цялата буза на Емили се намокри.
— Ясно е — каза тя с треперещ глас.
— Хубаво. — Хелене излезе в коридора и пусна телефона в големия празен буркан, който стоеше на дървената маса. — Ще го оставя тук на сигурно място. — Някой беше написал на капака на буркана „ГЛОБИ ЗА РУГАТНИ“, но той бе абсолютно празен, ако не се брои телефонът, който лежеше на дъното му.