Той изглеждаше толкова самотен там, но тя не се осмели да свали капака — Хелене сигурно го беше свързала с аларма. Емили се върна в празната стая и се хвърли върху леглото. По средата на матрака минаваше някаква твърда преграда и възглавницата беше корава като торба с цимент. Докато небето на Айова преминаваше от червеникаво до пурпурно към тъмносиньо до черно, Емили усети как горещи сълзи се стичат по бузите й. Ако това беше първият ден от остатъка от живота й, тя по-скоро би предпочела да е мъртва.
Няколко часа по-късно вратата се отвори с леко поскърцване. Една сянка падна на пода. Емили седна в леглото си с разтуптяно сърце. Сети се за съобщението на А. Тя знаеше твърде много. И за тялото на Хана, което се удря в асфалта.
Но това беше просто Аби. Тя светна малката нощна лампа на шкафчето и се просна по корем на пода до леглото си. Емили се ухапа по бузата и се престори, че не я забелязва. Да не би това да е някакъв шантав айовски вид молитва?
Аби отново седна, като държеше някакъв плат в ръцете си. Тя съблече сукмана си, разкопча бежовия си сутиен, нахлу дънкова мини пола и облече тясна червена блуза. След това отново бръкна под леглото си, извади розово-бяла чантичка за грим и сложи спирала на миглите си и червено червило на устните си. Най-накрая разпусна косата си, наведе главата си надолу и я разроши с ръце. Когато отново се изправи, косата й беше бухнала и падаше на вълни край лицето й.
Аби срещна погледа на Емили. Тя широко се усмихна, сякаш й казваше: Затвори си устата, че ще влязат мухи.
— Идваш с нас, нали?
— К-къде? — заекна Емили, том успя да си намери гласа.
— Ще видиш. — Аби се приближи до Емили и я хвана за ръката. — Емили Фийлдс, твоята първа нощ в Айова току-що започна.
4.
Щом го вярваш, значи е истина
Когато Хана Мерин отвори очи, се оказа в дълъг, бял тунел. Зад нея имаше само мрак, а пред нея само светлина. Физически се чувстваше отлично — нито беше издута от яденето на твърде много кракери със сирене, нито кожата й бе суха, а косата — изтощена от къдренето, нито пък се чувстваше изморена от безсъние или стресирана от разни междуличностни отношения. Всъщност тя дори не можеше да си спомни кога за последен път се беше чувствала толкова… перфектно.
Това не й приличаше на обикновен сън, а на нещо далеч по-важно. Внезапно един лъч светлина проблесна пред очите й. А след това още един, и още един. Заобикалящата я среда придоби вида на бавно зареждаща се снимка в уебстраница.
Озова се до задната веранда на къщата на Алисън Дилорентис, където седеше заедно с трите си най-добри приятелки. Мръснорусата коса на Спенсър беше вързана на висока конска опашка, а Ариа беше сплела своята вълниста, синьо-черна коса, на плитки. Емили беше облечена с тъмносиня тениска и шорти с надпис РОУЗУУДСКИ ПЛУВЕЦ на дупето. Хана беше връхлетяна от някакво странно усещане и когато погледна към отражението си в прозореца, в нея се вторачи нейното „аз“ от седми клас. Носеше зелени и розови гумени клипсове на презрамките си. Светлокестенявата й коса беше свита на кок. Ръцете и приличаха на свински джоланчета, а краката й наподобяваха бледи, меки самуни хляб. Дотук с чудесното настроение.
— Ъ-ъ-ъ…, момичета?
Хана се обърна. Али беше тук. Стоеше точно пред нея и ги гледаше така, сякаш изведнъж бяха изникнали от земята. Докато Али се приближаваше към тях, Хана усети миризмата на ментовата й дъвка и парфюма на Ралф Лоран. Видя и Алините пурпурни чехли „Пума“ — Хана съвсем ги бе забравила. Видя и краката на Али — тя можеше да кръстосва странно издължения си втори пръст върху палеца и казваше, че това е на късмет. Прииска й се точно в този миг Али да си кръстоса пръстите и да направи всички онези уникални за нея неща, които Хана толкова отчаяно се мъчеше да си спомни. Спенсър се изправи.
— За какво ти се кара?
— Да не би да си се забъркала в нещо без нас? — извика Ариа. — И защо си се преоблякла? Онази блуза беше толкова сладка!
— Искаш ли да си… ходим? — предпазливо попита Емили.
Хана си спомняше този ден точно. Тя държеше в ръка черновата от годишния изпит по история в края на седми клас. Пресегна се към брезентовата си чанта „Манхатън Портидж“, почувства как лентата на униформената й бяла баретка погалва лицето й. Беше си я взела от салона по време на голямото междучасие, за да се приготви за церемонията по дипломирането на следващия ден.