— Двамата с баща ти отиваме за малко до яхтклуба — каза майка й, изтривайки ръце в бежовите си ленени панталони.
— Аха. — Спенсър се опита да се измъкне от хамака, без да заплете крака в дупките на мрежата. Яхтклубът на Стоун Харбър се помещаваше в една стара колиба, която леко намирисваше на саламура, оставена в мухлясало мазе. Спенсър подозираше, че родителите й ходят там само защото посещението беше разрешено единствено за членове. — Може ли да дойда с вас?
Майка й я хвана за ръката.
— Двете с Мелиса оставате тук.
Вятърът, който я блъсна в лицето, донесе миризмата на риба и восък за полиране на сърфове. Спенсър се опита да погледне на ситуацията от позицията на майка си — сигурно беше много гадно да виждаш как двете ти деца воюват толкова кръвожадно. Но на нея й се искаше майка й да може да погледне и от нейната гледна точка. Мелиса беше свръх злобна кучка и Спенсър нямаше желание да говори с нея до края на живота си.
— Хубаво — каза Спенсър с патос. Тя дръпна стъклената плъзгаща се врата и влезе в голямата семейна стая. Въпреки че къщата на баба Нана Хейстингс имаше осем спални, седем бани, частна пътека към плажа, луксозен салон за игра, домашен театър, свръхмодерно обзаведена кухня и скъпи мебели от горе до долу, семейството на Спенсър винаги я бе наричало с любов „колибката“. Може би защото имението на баба й в Лонгбоут Кий, Флорида, имаше фрески по стените, мраморни подове, три тенис корта и винен склад с грижливо контролирана температура.
Спенсър надменно подмина Мелиса, която се излежаваше в един от кожените шезлонги и мърмореше нещо по телефона си. Сигурно разговаряше с Иън Томас.
— Ще си бъда в стаята — викна театрално Спенсър към долния етаж. — Лека нощ на всички.
Тя скочи в пружиненото си легло, доволна да види, че спалнята й изглежда по същия начин, както я беше оставила пет години по-рано. Алисън беше с нея последния път, когато бе идвала тук, и двете прекараха часове в зяпане на сърфистите през античния махагонов телескоп на дядо Хейстингс, който бе монтиран на горната тераса. Беше ранна есен, Али и Спенсър тъкмо бяха започнали седми клас. Отношенията им бяха съвсем нормални — явно Али още не беше започнала да се среща с Иън.
Спенсър потрепери. Али се беше срещала с Иън. Дали А. знаеше за това? Дали А. знаеше и за спора на Спенсър с Али в нощта, когато тя изчезна — дали всъщност А. не е бил там? На Спенсър й се искаше да може да каже на полицията за А., но той изглеждаше недосегаем. Тя се огледа колебливо, внезапно изпълнена със страх. Слънцето се беше скрило зад клоните на дърветата и стаята бе изпълнена със зловеща светлина.
Телефонът й иззвъня и Спенсър подскочи. Измъкна го от джоба на туниката си и погледна към изписания номер. Не го разпозна, приближи телефона до ухото си и колебливо каза „ало“.
— Спенсър? — чу се гладък и жизнерадостен момичешки глас. — Обажда се Мона Вандерваал.
— О! — Спенсър се изправи толкова бързо в леглото си, че й се зави свят. Имаше само една причина Мона да й се обажда. — Хана… Добре ли е?
— Ами… не. — Гласът на Мона звучеше изненадано. — Не знаеше ли? Тя е в кома. Аз съм в болницата.
— О, Господи! — прошепна Спенсър. — Дали ще се оправи?
— Лекарите все още не знаят. — Гласът на Мона потрепери. — Може и да не се събуди.
Спенсър започна да обикаля из стаята.
— Аз съм в Ню Джърси в момента, с родителите ми, но ще се върна утре сутринта, така че…
— Не се обаждам, за да те карам да се чувстваш виновна — прекъсна я Мона. После въздъхна. — Съжалявам, в стрес съм. Обаждам ти се, защото разбрах, че си добра в организирането на разни събития.
В стаята беше студено и миришеше на мокър пясък. Спенсър докосна ръба на огромната раковина, която лежеше върху бюрото й.
— Ами да, така е.
— Добре — каза Мона. — Искам да организирам нощно бдение на свещи за Хана. Мисля, че ще е страхотно да съберем всички, нали се сещаш, да се помолят за Хана.
— Звучи страхотно — меко каза Спенсър. — Баща ми тъкмо разказваше за някакво парти, на което бил преди две седмици, в една великолепна тента на Петнайсета улица. Може би ще успея да уредя да го направим там.
— Идеално. Да го планираме за петък — така ще имаме пет дни, за да подготвим всичко.
— Нека бъде петък. — След като Мона каза, че ще напише поканите, ако Спенсър уреди терена и кетъринга, разговорът приключи. Спенсър отново седна в леглото, загледана в дантелената му покривка. Хана може да умре? Спенсър си представи Хана, лежаща самотна и в безсъзнание в болничната стая. Гърлото й се сви, пресъхнало.