Туп… туп… туп…
Вятърът утихна, дори океанът замлъкна. Спенсър наостри уши. Имаше ли някой навън?
Туп… туп… туп…
Тя бързо се изправи в леглото.
— Кой е там?
През прозореца се виждаше пясъкът. Слънцето бе залязло толкова бързо и единственото, което различи сега, бе дървеният пост на спасителите, издигащ се в далечината. Тя се промъкна в коридора. Празен. Изтича в една от спалните за гости и надникна под входната врата. Никой.
Спенсър разтърка очите си. Успокой се, каза си тя. А. не е тук. Препъвайки се, излезе от стаята и тръгна надолу по стълбите, като едва не прегази една купчина плажни кърпи. Мелиса все още лежеше на шезлонга и държеше със здравата си ръка „Архитектурен дайджест“. Другата, със счупената китка, почиваше върху кадифена възглавничка.
— Мелиса — каза Спенсър, като дишаше тежко. — Мисля, че отвън има някой.
Сестра й се обърна към нея с измъчено лице.
— А?
Туп… туп… туп…
— Слушай! — Спенсър посочи към вратата. — Не чуваш ли това?
Мелиса се изправи намръщена.
— Чувам нещо. — Тя погледна разтревожено към Спенсър. — Да отидем в стаята за игра. Оттам има добър изглед към целия двор.
Двете сестри провериха по два пъти дали всички врати са заключени, преди да изтичат по стълбите на втория етаж, където се намираше едната зала за игра. Въздухът в стаята бе застоял и прашен, а стаята изглеждаше така, сякаш по-малките Мелиса и Спенсър току-що бяха изтичали долу за вечеря и щяха да се върнат всеки момент, за да си довършат играта. Селцето, което те двете бяха строили цели три седмици от конструктор Лего, още беше там. Както и комплектът „Направи си сам бижу“ — по цялата маса бяха разпилени мъниста и клипсове. Дупките за домашния мини-голф още бяха разставени из стаята, а огромният скрин с кукли зееше отворен.
Мелиса първа стигна до прозореца. Тя дръпна пердето с щампована лодка и се взря в предния двор, който бе декориран с морски камъчета и тропически цветя. Розовият й гипс издаде кух звук, когато се удари в рамката на прозореца.
— Никого не виждам.
— Вече огледах отпред. Може да е някъде отстрани.
Внезапно чуха звука отново. Туп… туп. Постепенно се засилваше. Спенсър хвана Мелиса за ръката. И двете се втренчиха през прозореца.
Изведнъж един улук зад ъгъла на къщата леко издрънча и най-после нещо се появи. Беше една чайка. Птицата някак се беше заклещила в тръбата; тупкащите звуци най-вероятно бяха причинени от крилата и клюна й, докато се беше опитвала да се освободи. Чайката се отдалечи с клатушкане, като отръскваше перата си.
Спенсър се отпусна върху люлеещото се дървено конче. В първия момент Мелиса изглеждаше ядосана, но след миг ъглите на устните й се повдигнаха. Тя започна да се смее.
Спенсър също се разсмя.
— Глупава птица.
— Да. — Мелиса въздъхна с облекчение. Тя огледа стаята, първо конструктора Лего, след това шестте малки маски на понита, наредени върху масата в далечния ъгъл. Посочи ги с пръст.
— Помниш ли как ги използвахме, за да се правим на магаренца?
— Да. — Госпожа Хейстингс им даваше всичките си гримове и червила, и те прекарваха часове в рисуване на огнени очи и големи устни на понитата.
— Ти им слагаше сенки на ноздрите — подразни я Мелиса.
Спенсър се изхили, потупвайки синьо-лилавата грива на едно розово пони.
— Исках носовете им да бъдат толкова красиви, колкото и останалата част от лицето им.
— Ами тези помниш ли ги? — Мелиса се приближи до големия скрин и надникна вътре. — Не мога да повярвам, че сме имали толкова много кукли.
Вътре не само имаше повече от сто кукли, от Барбита до немски антики, които най-вероятно не би трябвало да се подхвърлят в скрина с детски играчки, както и тонове облекла, обувки, чанти, коли, коне и кучета. Спенсър измъкна едно Барби, облечено със строг син блейзър и права пола.
— Помниш ли как ги правехме изпълнителни директорки? Моята беше шефка на фабрика за захарен памук, а твоята беше директорка на компания за гримове.
— Тази беше президент. — Мелиса измъкна една кукла, чиято тъмноруса коса беше грижливо подстригана до брадичката, точно като нейната.