— А тази имаше много гаджета. — Спенсър вдигна една красива кукла с дълга руса коса и сърцевидно личице.
Двете сестри въздъхнаха. Спенсър усети бучка в гърлото си. В онези години двете играеха заедно с часове. Понякога дори не искаха да ходят на плажа, а когато ставаше време за лягане, Спенсър винаги плачеше и молеше родителите си да й разрешат да спи в спалнята на Мелиса.
— Съжалявам за това със „Златата орхидея“ — изведнъж изтърси тя. — Ще ми се да не се беше случвало.
Мелиса вдигна красивата кукла, която Спенсър бе държала — онази с многото гаджета.
— Ще искат да отидеш и в Ню Йорк, нали знаеш. И да анализираш есето си пред няколко съдии. Трябва да познаваш материала много добре.
Спенсър здраво стисна Барбито-изпълнителна директорка за непропорционално тънкото кръстче. Дори родителите и да не я накажеха за преписаното есе, комитетът на „Златната орхидея“ със сигурност щеше да го направи.
Мелиса се отдалечи към дъното на стаята.
— Но ти ще се справиш. Най-вероятно ще спечелиш. И знаеш много добре, че ако успееш, мама и татко ще ти подарят нещо невероятно.
Спенсър примигна.
— И ти няма да имаш нищо против? Въпреки това, че съм използвала… твоето есе?
Мелиса сви рамене.
— Вече го преглътнах.
Тя замълча за момент, след което се пресегна към високия шкаф, който Спенсър не беше забелязала досега. В ръката й се появи голяма бутилка с водка „Сива гъска“. Тя я разклати, бистрата течност се разплиска в стъкления съд.
— Искаш ли?
— Р-разбира се — заекна Спенсър.
Мелиса се приближи до шкафчето над малкия хладилник в стаята и измъкна оттам две чаши от миниатюрния сервиз за чай от китайски порцелан. Като използваше само здравата си ръка, Мелиса несръчно наля водка в двете чашки. С носталгична усмивка тя подаде на Спенсър любимата й светлосиня чаена чаша — Спенсър обичаше да се преструва, че припада, ако се наложеше да пие от друга. Беше изненадана, че Мелиса си спомня това.
Спенсър отпи от чашата и усети как водката прогаря гърлото й.
— Откъде знаеше, че тук има бутилка?
— Двамата с Иън я скрихме още преди години, през Седмицата на горните класове — обясни Мелиса. Тя седна в детското столче, боядисано в лилави и розови райета, коленете й почти опряха в брадичката. — Ченгетата дебнеха навсякъде по пътищата и двамата толкова се страхувахме да я носим с нас, затова решихме да я скрием тук. Смятахме да се върнем по-късно за нея… само че не го направихме.
Лицето на Мелиса придоби отсъстващо изражение. Двамата с Иън бяха скъсали неочаквано, скоро след Седмицата на горните класове — в същото лято, когато Али изчезна. Тогава Мелиса се представи като свръх трудолюбива, работеше на две места по часово и доброволно помагаше в музея „Брендиуайн ривър“. Въпреки че никога нямаше да си го признае, Спенсър подозираше, че тя се бе опитвала да ангажира съзнанието си, за да не мисли за скъсването с Иън и колко я е заболяло от това. Дали заради тъжното изражение на лицето й, или просто защото беше казала на Спенсър, че сигурно ще спечели „Златната орхидея“, но Спенсър изведнъж изпита желание да й каже истината.
— Трябва да ти кажа нещо — прокашля се тя. — В седми клас целунах Иън, докато двамата бяхте гаджета. — Тя тежко преглътна. — Беше само една целувка, нищо друго не съм искала, кълна се. — Сега, след като си го призна, Спенсър просто не можеше да се спре. — Нямаше нищо общо с онова, което беше между Иън и Али.
— Онова между Иън и Али — повтори Мелиса, като гледаше надолу към Барбито, което държеше в ръка.
— Да. — Спенсър усещаше стомаха си като вулкан, който се готвеше да изригне. — Али ми каза, точно преди да изчезне, но сигурно съм го блокирала в съзнанието си.
Мелиса започна да разресва косата на русото Барби, като устните й леко започнаха да треперят.
— Била съм блокирала и някои други неща — продължи Спенсър с треперещ глас, като се чувстваше леко напрегната. — Онази нощ Али наистина ме ядоса — каза, че съм харесвала Иън, че съм се опитвала да й го открадна. Сякаш наистина искаше да ме ядоса. И тогава аз я блъснах. Не съм искала да я нараня, но се страхувам, че…
Спенсър покри лицето си с ръце. Докато разказваше на Мелиса, представата за случилото се отново изникна в съзнанието й. Дъждовните червеи, които се бяха появили след дъжда от предишната нощ, се гърчеха по пътеката. Презрамката на розовия сутиен на Али се свлече по рамото й, пръстенът на палеца й проблесна на лунната светлина. Това беше истина. Беше се случило.