Мелиса остави Барбито в скута си и отпи от водката.
— Всъщност знам, че Иън те е целунал. Знам и това, че Иън и Али са били заедно.
Спенсър зяпна изненадано.
— Иън ти е казал?
Мелиса сви рамене.
— Предположих. Иън не може добре да пази в тайна подобни неща. Не и от мен.
Спенсър погледна към сестра си и усети как по гърба й пробягва тръпка. Гласът на Мелиса бе монотонен, сякаш се опитваше да потисне своя кикот. След това Мелиса вдигна поглед към нея и я погледна в очите. Тя се усмихна широко, странно.
— А относно това, че се притесняваш да не си убила Али, не мисля, че си способна на такова нещо.
— Ти… наистина ли!
Мелиса бавно поклати глава и после накара куклата в скута й да направи същото.
— За да убие, човек трябва да е уникален, а ти не си.
Тя вдигна чашата си с водка и я пресуши. След това, със здравата си ръка, Мелиса вдигна куклата за врата и й отчупи главата. Вдигна я и я подаде на Спенсър с широко отворени очи.
— Изобщо не си такава.
Главата на куклата идеално пасна на ямичката в дланта на Спенсър, устните й бяха накъдрени във флиртуваща усмивка, очите й бяха сапфирено сини. Спенсър усети, че й се повдига. Досега не беше забелязала, но куклата ужасно приличаше на… Али.
8.
Нима в чакалнята на болницата не говорят само за това?
Понеделник сутринта, вместо след биенето на звънеца да се втурне веднага към часа по английски, Ариа хукна към изхода на училището „Роузууд дей“. Беше получила есемес от Лукас. Ариа, щом можеш, ела в болницата, пишеше в него. Най-после започнаха да пускат хора при Хана.
Тя бе толкова завладяна от тази мисъл, че не видя брат си Майк, докато той не застана пред нея. Беше облякъл тениската си с щампа на Плейбой под униформеното сако на „Роузууд дей“ и носеше гривната си на състезател по лакрос. На нея беше гравиран неговият отборен псевдоним, който, по незнайни причини, беше Бивол. Ариа не посмя да попита защо — това сигурно беше някаква тяхна си шега за пениса му или нещо такова. С всеки изминал ден отборът по лакрос се превръщаше все повече в нещо като университетско братство.
— Здрасти — каза леко объркано Ариа. — Как си?
Ръцете на Майк изглеждаха като заварени за хълбоците му. Подигравателната усмивка на лицето му показваше, че не е склонен да разменя учтивости.
— Чух, че вече живееш при татко.
— Като последно убежище — бързо каза Ариа. — Двамата с Шон скъсахме.
Майк присви сините си очи.
— Знам, и това разбрах.
Ариа отстъпи назад изненадана. Майк не знаеше за Езра, нали?
— Просто исках да ти кажа, че двамата с татко се заслужавате един друг — изстреля Майк, като рязко се извъртя и едва не се сблъска с едно момиче в униформа на мажоретка. — До после.
— Майк, почакай! — извика Ариа. — Всичко ще се оправи, обещавам!
Но той просто продължи да върви. Предишната седмица Майк бе разбрал, че цели три години Ариа е знаела за връзката на баща му. Външно се държеше твърдо и приемаше хладнокръвно раздялата на родителите си. Играеше лакрос, подхвърляше мръснишки коментари към момичетата и се опитваше да се държи хулигански, като съотборниците си, по коридорите. Но Майк беше като песен на Бьорк весел и забавен на повърхността, но врящ и кипящ от противоречия и болка. Не можеше да си представи какво би си помислил Майк, когато разбере, че Байрън и Мередит се канят да се женят.
Тя въздъхна тежко и продължи да крачи към изхода. Изведнъж забеляза някаква фигура, облечена с костюм в три части, която се взираше в нея от другия край на коридора.
— Отивате ли някъде, госпожице Монтгомъри? — попита директорът Епълтън.
Ариа примигна и лицето й пламна. Не беше виждала Епълтън откакто Шон беше разказал на целия персонал в „Роузууд дей“ за Езра. Но Епълтън всъщност не изглеждаше ядосан — а по-скоро… нервен. Сякаш Ариа бе някой, с когото трябва да се държи много, много деликатно. Тя се опита да скрие усмивката си. Сигурно на Епълтън и се искаше Ариа да ползва жалба срещу Езра или въобще да споменава за случилото се. Това би привлякло нежелано внимание към училището, а „Роузууд дей“ не можеше да си позволи това.
Ариа се обърна към него, изпълнена със самочувствие.
— Трябва да отида на едно място — натърти тя.
Бягането от часове не се толерираше в „Роузууд дей“, но Епълтън не направи нищо, за да я спре. Може би бъркотията с Езра все пак беше довела до нещо хубаво.