Емили огледа масата, не можеше да диша от яд и безсилие. Искаше й се да изкрещи и да разкаже всичко, както си беше. Мат пиеше на екс алкохол от пъпа на едно момиче. Джон танцуваше по боксерки. Аби се беше заиграла с пет момчета и може би една крава. Ръцете й започнаха да треперят. Защо й причиняваха това? Нима не й бяха приятели?
— Никой от вас не изглеждаше недоволен от това, че се намира там!
— Това е лъжа! — изпищя Аби. — Всички бяхме ужасно недоволни!
Алън хвана Емили за рамото и я дръпна да се изправи с такава грубост, каквато тя не бе срещала в живота си.
— Това няма да се получи — каза той с нисък глас, като приближи лице към нейното. Миришеше на кафе и нещо органично, най-вероятно тор. — Вече не си добре дошла тук.
Емили отстъпи назад и усети как сърцето й потъва в петите.
— Какво?
— Направихме голяма услуга на родителите ти — изръмжа Хелене. — Те казаха, че си трудно дете, но не очаквахме това. — Тя включи безжичния телефон. — Веднага ще им се обадя. Ще те откараме до летището, но те трябва да платят билета ти до дома. И да решат какво да правят с теб.
Емили усети как пет чифта уийвърови очи се вторачват в нея. Опита се да сдържи сълзите си, като на няколко пъти си пое дъх, вдишвайки застоялия селски въздух. Братовчедите й я бяха предали. Никой от тях не беше на нейна страна. Всъщност никой не беше.
Тя се обърна и хукна към малката спалня. Щом стигна там, нахвърля дрехите си обратно в раницата. Повечето от тях все още миришеха на дома — смесица от омекотител „Снагъл“ и подправките на майка й. Зарадва се, че никога няма да поемат миризмата на тази ужасна къща.
Емили се спря за миг, преди да дръпне ципа на раницата. Хелене сигурно вече се обаждаше на родителите й и им разказваше всичко. Тя си представи майка си, която стои в кухнята им в Роузууд, как държи телефона до ухото си и казва: „Моля ви, не връщайте Емили обратно в Роузууд. Животът ни е идеален без нея.“
Очите на Емили се замъглиха от сълзи и сърцето й буквално я заболя. Никой не я искаше. Тогава какво щеше да направи Хелене? Дали ще се опита да изпрати Емили някъде другаде? Във военно училище? В манастир? Дали манастирите все още съществуват?
— Трябва да се махна оттук — прошепна Емили в студената малка стая. Мобилният й телефон все още лежеше на дъното на буркана за глоби в коридора. Капакът му се свали лесно и не се включи никаква аларма. Тя пусна телефона в джоба си, грабна чантите си и се повлече надолу по стълбите. Ако успееше да се измъкне от фермата на семейство Уийвър, тя беше сигурна, че на около километър оттук има малка бакалия. Щом стигне до там, може да планира следващия си ход.
Устремена към външната порта, тя почти пропусна Аби, която се беше облегнала върху мрежестата ограда. Емили така се стресна, че изпусна раницата върху краката си. Краищата на устата на Аби се извиха надолу.
— Досега никога не ни беше хващала. Сигурно си направила нещо, за да привлечеш вниманието й.
— Нищо не съм направила — безпомощно каза Емили. — Заклевам се.
— Сега заради теб ще стоим тук заключени с месеци. — Аби подбели очи. — И за твое сведение, Триста Тейлър е истинска уличница. Скача върху всичко на два крака — и мъжко, и женско.
Емили отстъпи назад, останала без думи. После грабна чантата си и хукна по предната пътечка. Когато стигна до портата, видя, че козата все още е завързана за металния стълб и камбанката леко подрънква на врата й. Въжето не беше достатъчно дълго, че да й позволи да легне на земята, и като че ли Хелене дори не й беше наляла вода. Когато Емили се взря в жълтите очи на козата със странни, квадратни зеници, тя усети някаква връзка между тях — между изкупителната жертва и жертвата на „лошотията“ си. Тя знаеше какво е да си жестоко и несправедливо наказан.
Емили си пое дълбоко въздух и свали въжето от врата на козата, след което отвори портата и размаха ръце.
— Бягай, момиче — прошепна тя. — Къш!
Козата се втренчи в Емили със свити устни. Направи една крачка напред, после още една. Когато излезе през портата, тя изведнъж препусна надолу по пътя. Изглеждаше толкова щастлива, че е на свобода.
Емили затръшна портата зад себе си. Тя също беше ужасно щастлива, че напуска това място.
10.
Толкова безразлична, колкото само Ариа може да бъде
В понеделник следобед се струпаха облаци, затъмниха небето и донесоха ветрове, които разлюляха клоните на дърветата в Роузууд, покрити с жълти листа. Ариа нахлупи ягодовата си барета си от мериносова вълна над ушите и се втурна към сградата „Франк Лойд Райт“ в колежа „Холис“, където се провеждаха арт — курсовете. В преддверието висяха картините от няколко студентски изложби, обяви за разпродажби на произведения на изкуството и обяви, в които се търсеха съквартиранти. Ариа забеляза един флаер, на който пишеше „ВИЖДАЛИ ЛИ СТЕ РОУЗУУДСКИЯ ВОАЙОР?“ Имаше ксерокопирана снимка на фигура, която се мержелееше между дърветата, също толкова неясна и замазана, колкото тъмните снимки на Чудовището от Лох Нес. Предишната седмица във вестниците се бяха появили няколко материала за роузуудския воайор, който бе преследвал хората наоколо и беше следил всяко тяхно движение. Но от няколко дни Ариа не беше чувала нищо за воайора… нито бе получавала съобщения от А.