— Какво лице си представяте, когато докосвате този човек? — попита Сабрина.
Ариа затвори очи, опитвайки се да мисли. Ръката беше малка, студена и суха. В съзнанието й започна да се оформя лице. Първо изрязаните скули, след това ясните сини очи. Дълга, руса коса, очертани розови устни.
Стомахът на Ариа се сви. Тя си мислеше за Али.
— Сега се обърнете с гръб към партньора си — инструктира ги Сабрина. — Извадете скицниците си, а аз ще светна лампите. Не поглеждайте към партньора си. Искам да скицирате точно онова, което сте видели в съзнанието си, след което ще проверим до каква степен то се доближава до действителността.
Очите на Ариа я заболяха от ярката светлина на лампите и тя с треперещи ръце отвори скицника си. После колебливо прокара молив по хартията, но колкото и да се опитваше, не можа да не нарисува лицето на Али. Когато отстъпи назад, усети буца в гърлото си. По устните на Али се четеше намек за усмивка, а в очите и блестеше дяволит пламък.
— Много добре — каза Сабрина, която изглеждаше точно така, както звучеше гласът й — с дълга, сплъстена кестенява коса; големи гърди; плосък стомах и тънки, пилешки крака. Тя се премести към партньора на Ариа.
— Това вече е красиво — измърмори тя. Ариа усети раздразнение. Защо нейната рисунка не беше красива? Да не би някой да рисува по-добре от нея? Това е невъзможно.
— Времето свърши — извика Сабрина. — Обърнете се и покажете резултата на партньора си.
Ариа бавно се обърна, като насочи ревнив поглед към предполагаемо красивата скица на партньора й. И всъщност… тя наистина беше красива. Рисунката изобщо не приличаше на Ариа, но човекът бе предаден много по-добре, отколкото Ариа бе успявала да го направи някога. Очите на Ариа се плъзнаха по лицето на момичето до нея. То бе облечено с удобна тениска „Напет Лепор“. Косата й беше тъмна и буйна, и се спускаше като водопад по раменете. Имаше кадифена кожа без никакви недостатъци. Изведнъж Ариа видя познатото чипо после. И огромните очила „Гучи“. В краката на момичето спеше куче, облечено със син брезентен потник. Тялото на Ариа се вкочани.
— Не мога да видя как си ме нарисувала — каза партньорката й с мек, сладък глас. Тя посочи обяснително към своето куче-водач. — Но съм сигурна, че е страхотно.
Ариа усети как устата й пресъхва. Нейна партньорка беше Джена Кавана.
11.
Добре дошла… така да се каже
След дълъг период от нещо, наподобяващо блуждаене сред звездите, Хана внезапно се озова отново пред ярката светлина. Още веднъж седеше на задната веранда на Али. Отново усещаше, че ще се пръсне в плътно прилепналите си тениска и дънки.
— Ще направим нашето парти с преспиване в хамбара на Мелиса! — тъкмо казваше Спенсър.
— Чудесно — ухили се Али. Хана отстъпи назад. Може би бе осъдена да преживява отново и отново този ден, също като главния герой в онзи стар филм „Денят на мармота“.
Може би Хана беше вързана за този момент, докато не оправи нещата и не убеди Али, че се намира в смъртоносна опасност. Но… Последния път, когато Хана се бе озовала в този спомен, Али се беше обърнала към нея с думите, че всичко е наред. Но не беше наред! Нищо не беше наред.
— Али — рече Хана настоятелно. — Какво имаше предвид, като ми каза, че всичко е наред?
Али не й обърна никакво внимание. Тя наблюдаваше Мелиса, която прекосяваше съседния двор на семейство Хейстингс, преметнала през ръката си абитуриентската си тога.
— Хей, Мелиса! — извика Али. — Вълнуваш ли се за пътуването до Прага?
— На кого му пука за нея? — изкрещя Хана. — Отговори ми на въпроса!
— Да не би Хана… да говори? — се чу някакъв глас отдалеч. Хана вирна глава. Гласът не беше на никоя от старите й приятелки.
В другия двор Мелиса сложи ръка на хълбока си.
— Разбира се.
— Иън ще бъде ли с теб? — попита Али.
Хана хвана лицето на Али с две ръце.
— Иън няма никакво значение — каза натъртено тя. — Просто ме изслушай, Али!
— Кой е Иън? — Далечният глас звучеше така, сякаш идваше от другия край на някакъв много дълъг тунел. Гласът на Мона Вандерваал. Хана се огледа в двора на Али, но не видя Мона никъде.
Али се обърна към Хана и въздъхна раздразнено.
— Откажи се, Хана.
— Но ти се намираш в опасност — избоботи Хана.
— Нещата невинаги са такива, каквито изглеждат — прошепна Али.