— Откъде знаеш, че съм се запътила нанякъде?
Той й хвърли един многозначителен поглед.
— Не си тукашна. А и спирката на „Грейхаунд“ е от другата страна. Носиш голяма раница. Не съм ли умен?
Емили въздъхна, загледана в чашата с кафе. За по-малко от двайсет минути бърз ход пеша бе изминала пътя от къщата на Хелене до мини-маркета в края на пътя, дори и с тежката раница на гръб. Щом стигна там, тя си намери превоз до автобусната спирка и си купи билет за първия автобус, който напускаше Айова. За нещастие той отиваше в Ейкрън, място, където Емили не познаваше абсолютно никого. Дори още по-лошо, автобусът миришеше така, сякаш с него пътуваше някой с разстроен стомах, а момчето, което седеше до нея, беше надуло айпода си до дупка и през цялото време припяваше на „Фол аут бой“, една група, която тя ненавиждаше. А когато автобусът спря на спирката в Ейкрън, Емили с изненада откри един грамаден краб, който пълзеше под седалката й. Краб, при положение, че се намираха на километри от океана. Когато стигна до терминала и видя, че на голямото табло с разписанията пише, че автобусът за Филаделфия тръгва в десет вечерта, тя усети как от очите й бликват сълзи. Никога досега Пенсилвания не й беше липсвала толкова много.
Емили затвори очи, все още неспособна напълно да осъзнае, че наистина бяга. Много пъти си беше представяла как си събира багажа и бяга от къщи — Али казваше, че ще тръгне с нея. Хаваите бяха една от петте най-предпочитани дестинации. Както и Париж. Али казваше, че ще си сменят самоличностите. Когато Емили възрази с думите, че това би било доста трудно за изпълнение, Али сви рамене и каза:
— Не. Сигурно превръщането в някой друг е страшно лесно.
Независимо кое място щяха да изберат, те си обещаха да прекарват милиони часове заедно, и Емили тайно се надяваше, че може би, просто може би, Али ще осъзнае, че обича Емили толкова силно, колкото и Емили я обича. Но накрая Емили винаги започваше да се чувства гадно и казваше:
— Али, ти нямаш причина да бягаш. Животът ти тук е идеален.
В отговор Али само свиваше рамене и казваше, че Емили е права, че животът й наистина е идеален.
Докато някой не я уби.
Готвачът усили звука на малкия телевизор, който се намираше до скарата и отворения пакет с нарязан хляб. Когато Емили вдигна глава, тя видя, че репортерката на СиЕнЕн стои пред познатата болница „Роузууд мемориал“. Емили я познаваше добре — минаваше покрай нея всеки ден, когато отиваше на училите.
— Научихме, че Хана Мерин, седемнайсетгодишната жителка на Роузууд и приятелка на Алисън Дилорентис, момичето, чието тяло загадъчно се появи преди месец в задния двор на старата й къща, току-що се е събудила от комата, в която изпадна след трагичния инцидент в събота през нощта — казваше репортерката в микрофона си.
Чашата с кафе на Емили затрака в чинийката си. Кома? Родителите на Хана се появиха на екрана и казаха, че да, Хана е будна и се чувства добре. Няма никакви улики за това кой или защо е блъснал Хана.
Емили закри устата си с ръка, която миришеше като изкуствената кожа, с която бяха тапицирани седалките в автобусите на „Грейхаунд“. Тя измъкна своята нокия от джоба на дънковото си яке и я включи. Искаше да пести батерията, защото без да иска бе забравила зарядното си в Айова. Пръстите й трепереха, докато набираше номера на Ариа. Прехвърлиха я на гласова поща.
— Ариа, обажда се Емили — каза тя след сигнала. — Току-що разбрах за Хана и…
Гласът й постепенно заглъхна, когато погледът й се върна към екрана на телевизора. Там, в горния десен ъгъл, се мъдреше собствената й физиономия от снимката, която си беше направила предишната година за училищния годишник.
— Още новини от Роузууд. Още една от приятелките на госпожица Дилорентис, Емили Фийлдс, е изчезнала — каза гюлетата. — Тази седмица тя е била на гости у роднини в Айова, но е изчезнала от къщата им тази сутрин.
Готвачът заряза печеното сирене на грила и се втренчи в екрана на телевизора. Лицето му придоби невярващо изражение. Той погледна към Емили, след това отново към екрана. Металната му шпатула падна на пода и издрънча.
Емили натисна „КРАЙ“, без да завърши съобщението си до Ариа. На екрана на телевизора се виждаха нейните родители, които стояха пред боядисаното в синьо павилионче на Емили. Баща й бе облечен с най-хубавата си карирана риза, а майка й се бе наметнала с кашмирената си жилетка. Карълайн стоеше встрани и държеше в ръце пред камерата снимката на отбора по плуване. Емили беше твърде зашеметена, за да се смути от това, че се вижда по националната телевизия, облечена в силно нарязан плувен костюм „Спийдо“.