— Много сме разтревожени — каза майката на Емили. — Искаме Емили да разбере, че ние я обичаме и искаме да се прибере у дома.
Очите на Емили се напълниха със сълзи. Думите не стигаха да опише как се почувства, когато чу майка си да произнася тези три думи: ние я обичаме. Тя се плъзна от стола и прибра ръце в ръкавите си.
Думата ФИЛАДЕЛФИЯ бе изписана върху боядисания в червено, синьо и сребристо автобус на „Грейхаунд“, който бе спрял от другата страна на улицата. Големият часовник над барплота в закусвалнята показваше 9:53. Моля те, не позволявай всички билети за автобуса в десет да бъдат разпродадени, помоли се Емили.
Тя погледна към надрасканата набързо сметка, която лежеше до чашата й с кафе.
— Ей сега се връщам — каза тя на готвача, като грабна чантите си. — Само да си купя билет за автобуса.
Готвачът продължаваше да изглежда така, сякаш е бил грабнат от торнадо и стоварен на друга планета.
— Не се тревожи — каза той със слаб гласец. — Кафето е за сметка на бара.
— Благодаря! — Камбанката на входната врата иззвъня, когато Емили излезе. Тя притича през магистралата и сви към автобусната спирка, като благодареше на всички сили във вселената за това, че пред гишето за билети нямаше опашка. Най-накрая си беше избрала дестинация: у дома.
13.
Автомобилите блъскат само загубеняци
Вторник сутринта, вместо да се занимава с упражненията си по пилатес в салона „Боди тоник“, Хана лежеше по гръб на леглото си, а две сестри я почистваха с мокра гъба. След като си тръгнаха, нейният лекар, Д-р Гайст, нахлу в стаята и светна лампата.
— Загаси я! — настоя Хана с остър глас, като закри очите си с ръце.
Д-р Гайст я остави да свети. Хана беше помолила да й назначат друг лекар — щом ще прекарва цялото си време тук, не може ли поне да има лекар, който да е малко по-готин? — но изглежда, че никой в тази болница не я слушаше.
Хана се плъзна надолу под завивките и се огледа в малкото си огледалце „Шанел“. Да, ужасяващото й лице все още беше там, заедно с шевовете на брадичката, тъмните кръгове под очите, подутата лилава горка устна и ужасните синини по ключицата й — щяха да минат векове, преди отново да може да облече блуза с изрязано деколте. Тя въздъхна и затвори огледалцето. Нямаше търпение да замине за Бил бийч и да поправи всички поражения.
Д-р Гайст провери жизнените показатели на Хана на компютъра, който имаше вид на сглобяван през шейсетте.
— Възстановяваш се много добре. Сега, след като отокът ти спадна, не се забелязват никакви мозъчни наранявания. Вътрешните ти органи изглеждат в добро състояние. Това е истинско чудо.
— Ха! — промърмори Хана.
— Наистина е чудо. — Бащата на Хана се намърда вътре и застана зад Д-р Гайст. — Поболяхме се от притеснение, Хана. Направо ми става лошо като си помисля какво ти е причинил този тип. И че все още обикаля безнаказано.
Хана го стрелна с поглед. Баща й беше облечен със сив костюм и лъснати черни половинки. През изминалите дванайсет часа след събуждането й той бе проявявал изключително търпение и изпълняваше и най-дребните прищевки на Хана… а Хана имаше много прищевки. Първо поиска да я преместят в отделна стая — последното нещо, което би искала, бе да слуша как лелката от другата страна на завесата обяснява за проблемите с червата си и за предстоящата операция за подмяна на бедрената й кост. След това Хана накара баща си да й донесе портативен дивиди плейър и малко дивидита от близката видеотека. По платената кабелна телевизия в болницата вървяха само шест смотани канала. Тя умоляваше баща си да уговори сестрите да й дават повече обезболяващи и след като заяви, че матракът на болничното легло е абсолютно неудобен, го изнуди да отиде в близкия магазин за мебели и да й вземе дунапренен дюшек. Съдейки по гигантската чанта, която носеше в ръка, изглежда, че пазаруването му е било успешно.
Д-р Гайст пусна медицинския картон на Хана в джобчето на леглото й.
— Може би след още няколко дни ще те изпишем. Имаш ли някакви въпроси?
— Да — каза Хана с дрезгав глас. Гърлото й все още дращеше от тръбата за кислород, която й бяха пъхнали след катастрофата. Тя посочи към иглата на системата, забита в ръката й. — Колко калории ми дава това нещо? — Тя напипваше изпъкналите си ребра, което означаваше, че е отслабнала в болницата — бонус! — но просто искаше да бъде сигурна.