Тя влезе под навеса над главния вход на болницата и паркира колата. После въздъхна тежко и отпусна глава върху ръката си на волана.
— Шофирането из Филаделфия ме плаши до смърт.
Емили погледна майка си, гъстата и посивяла коса, яркозелената жилетка и скъпата перлена огърлица, която носеше всеки ден, малко като Мардж от „Семейство Симпсън“. Внезапно Емили осъзна, че никога не е виждала майка си да пътува с колата до където и да е в близост до Филаделфия. Освен това тя винаги се страхуваше да не се блъсне в някого, дори по пътя да няма никакви коли.
— Благодаря ти, че ме взе — каза тя с тъничък гласец.
Госпожа Фийлдс изгледа изпитателно Емили и устните й потрепериха.
— Толкова се притеснявахме за теб. Мисълта, че може да сме те изгубили завинаги ни накара да преосмислим някои неща. Не постъпихме правилно, като те изпратихме така при Хелене. Емили, ние може и да не одобряваме решенията, които вземаш… за живота си, но ще се опитаме да ги приемем и да живеем с тях. Така казва Д-р Фил. Двамата с баща ти четем книгите му.
На паркинга край колата им млада двойка буташе детска количка към едно „Порше Кайен“. Двама привлекателни тъмнокожи лекари, около двайсетгодишни, се закачаха помежду си. Емили вдиша наситения с миризма на орлови нокти въздух и забеляза магазинът „УАУА“ от другата страна на улицата. Тя определено се намираше в Роузууд. Не се беше озовала по погрешка в живота на някое друго момиче.
— Добре — изграчи Емили. Цялото тяло я сърбеше, особено дланите. — Ами… благодаря ви. Чувствам се наистина щастлива.
Госпожа Фийлдс бръкна в чантата си и измъкна една найлонова торбичка от „Барне и Ноубъл“. Подаде я на Емили.
— Това е за теб.
Вътре имаше кутийка с DVD-диск на „Търсенето на Немо“ Емили го погледна объркана.
— Елън Дидженерис озвучава смешната рибка — обясни майката на Емили с леко гъгнещ глас. — Решихме, че ще ти хареса.
Изведнъж Емили разбра. Елън Дидженерис беше рибка лесбийка-плувкиня, също като Емили.
— Благодаря — каза тя странно разчувствана, като притисна кутийката към гърдите си.
После слезе от колата и се запъти към автоматичната входна врата на болницата. Докато минаваше покрай регистратурата, кафенето и малкото магазинче за сувенири, думите на майка й постепенно проникваха в съзнанието й. Семейството й я беше приело? Зачуди се дали да се обади на Мая и да й съобщи, че се е върнала. Но какво щеше да й каже? Върнах се! Нашите са супер! Вече можем да се срещаме. Звучеше й толкова… пошло.
Стаята на Хана се намираше на петия етаж. Когато Емили отвори вратата, Ариа и Спенсър вече седяха до леглото й, хванали по една чаша кафе в ръце. На бузата на Хана си личеше низ от нащърбени черни шевове, а ръката й бе гипсирана. До леглото й имаше огромен букет цветя и бялата стая ухаеше на розмариново масло за ароматерапия.
— Здрасти, Хана — каза Емили, като затвори внимателно вратата. — Как се чувстваш?
Хана въздъхна раздразнено.
— И ти ли идваш да ме разпитваш за А.?
Емили погледна към Ариа, след това към Спенсър, която нервно се опитваше да свали пластмасовия капак на кафето си. Беше много странно да види Спенсър и Ариа заедно — нали Ариа подозираше, че Спенсър е убила Али? Тя погледна Ариа и повдигна въпросително вежди, но Ариа поклати глава и устните й оформиха едно „Ще ти обясня после“.
Емили обърна глава към Хана.
— Ами, аз всъщност дойдох да видя как си, но да… — започна тя.
— Спести си думите — високомерно я прекъсна Хана, докато навиваше кичурче коса на пръста си. — Не помня нищо от това, което се е случило. Така че спокойно можем да говорим за нещо друго. — Гласът й трепереше от умора.
Емили отстъпи назад. Тя погледна умолително към Ариа, очите й питаха: „Тя наистина ли не помни нищо?“ Ариа поклати отрицателно глава.
— Хана, ако не те питаме непрекъснато за това, ти никога няма да си спомниш — настоя Спенсър. — Есемес ли получи? Бележка? Може би А. е пъхнал нещо в джоба ти?