Хана погледна към Спенсър със стиснати устни.
— Ти откри нещо на купона на Мона — насърчи я Ариа. — Има ли нещо общо с това?
— Може би А. е казал нещо и се е издал — предположи Спенсър. — Или може би си видяла лицето на човека зад волана на колата, която те блъсна?
— Вие няма ли да спрете? — Очите на Хана се насълзиха. — Докторът каза, че ако ме притискате така, няма да ми помогнете да се възстановя. — След кратка пауза тя поглади с ръка мекото си кашмирено одеяло и си пое дълбоко дъх. — Момичета, ако можехте да се върнете във времето преди смъртта на Али, смятате ли, че щяхте да я предотвратите?
Емили се огледа. Приятелките и изглеждаха също толкова зашеметени от този въпрос, колкото и тя.
— Ами, сигурно — промърмори тихо Ариа.
— Разбира се — каза Емили.
— А наистина ли ще искате да го направите? — настоя Хана. — Наистина ли искаме Али да е тук? Сега, след като знаем, че Али е крила тайната на Тоби от нас, и че се е срещала тайно с Иън Томас? Сега, след като сме пораснали и сме осъзнали, че Али всъщност е една голяма кучка?
— Разбира се, че бих искала да е тук — остро възрази Емили. Но когато се огледа видя, че приятелките й са забили погледи в пода и не казват нищо.
— Е, поне сме сигурни, че не искаме да е мъртва — най-накрая промърмори Спенсър.
Ариа кимна и започна да бели лилавия лак от ноктите си.
Хана беше увила един шал „Ерме“ около част от гипса си — Емили предположи, че се опитва да го накара да изглежда по-красив. Тя забеляза, че частта, която се виждаше, вече беше надписана — там беше разлетият подпис на Ноъл Кан; спретнатият на сестрата на Спенсър, Мелиса; чепатият на господин Дженкинс, учителят на Хана по математика. Някой се беше подписал само с думата ЦЕЛУВКИ, като точката на възклицателния знак представляваше усмихната емотиконка. Емили прокара пръсти по думата, сякаш тя бе написана на брайлова азбука.
След още няколко минути, през които не си казаха кой знае какво, Ариа, Емили и Спенсър се изнизаха навъсени от стаята. Никоя от тях не продума нито дума, докато не стигнаха до вратата на асансьора.
— Какво я накара да каже всичко това за Али? — прошепна Емили.
— Докато била в кома, Хана сънувала Али. — Спенсър сви рамене и натисна копчето, за да извика асансьора.
— Трябва да накараме Хана да си спомни — прошепна Ариа. — Тя знае кой е А.
Беше едва осем сутринта, когато те се появиха на паркинга. Докато край тях минаваше една линейка, телефонът на Спенсър засвири „Четирите сезона“ на Вивалди. Тя бръкна раздразнено в джоба си.
— Кой е тръгнал да ми звъни толкова рано сутринта?
След това телефонът на Ариа също започна да бръмчи. Както и този на Емили.
Прониза ги студен вятър. Флагчетата с логото на болницата, които висяха над главния вход, се издуха от полъха му.
— Не — въздъхна Спенсър.
Емили се взря в съобщението. Там пишеше „ЦЕЛУВКИ“, също както на гипса на Хана.
Липсвах ли ви, кучки? Спрете да ровите за отговори, защото ще се наложи да изтрия и вашата памет.
16.
Нова жертва
Същия следобед Спенсър чакаше Мона Вандерваал на верандата на роуззудския „Кънтри клуб“, за да започнат планирането на купона за добре дошла на Хана. Тя разсеяно разгръщаше страниците на есето по икономика, което бе номинирано за „Златна орхидея“. Когато го отмъкна от арсенала от стари гимназиални есета на Мелиса, Спенсър не разбираше и половината от него… и продължаваше да не разбира. Но тъй като съдиите на „Златната орхидея“ щяха да я подложат на разпит по време на петъчната закуска, тя реши да го назубри наизуст. Че колко трудно можеше да бъде? Тя непрекъснато запомняше цели странници с монолози за клуба по театрално майсторство. Освен това се надяваше, че това ще избие мислите за А. от главата й.
Тя затвори очи и изрецитира първите няколко параграфа без грешка. След това се замисли какво да облече за интервюто — определено трябва да е нещо на Калвин или Шанел, може би трябва да си сложи очила с академичен вид и изчистени рамки. Или дори да вземе статията, която беше публикувана във „Филаделфия сентинъл“, и да я остави да се подава леко от чантата й. Така интервюиращите щяха да я видят и да си помислят: Мили боже, тя вече се е появила на първата страница на голям вестник.
— Здрасти. — Мона стоеше над нея, облечена с красива масленозелена рокля и черни ботуши. Тя носеше свръхголяма тъмно лилава чанта, която бе преметнала на дясното си рамо, а в ръка държеше кутия с натурален сок. — Да не съм подранила?