— „Нийвс Лави“ — отговори Хана. — Тя е с лодка-деколте и е къса, така че ще показва краката ми и ще отвлича вниманието от ключицата ми. — Тя отново придърпа одеялото до носа си.
— Като говорим за това — изчурулика Мона, — виж какво съм ти донесла!
Тя бръкна в чантата си с карамелен цвят и измъкна изящна порцеланова маска. Беше във формата на красиво момичешко лице с изрязани скули, красиви нацупени устни и нос, който определено можеше да се включи в списъка за най-желаните форми на някой пластичен хирург. Тя беше толкова красива и сложна, че изглеждаше почти като истинска.
— Точно тези маски са били използвани миналата година на дефилето за висша мода на „Диор“ — пое си дъх Мона. — Мама има познат от рекламната компания на „Диор“ в Ню Йорк и ни я докараха тази сутрин.
— О, Господи! — Хана се пресегна и докосна маската. На допир бе като смесица от мека бебешка кожа и сатен.
Мона поднесе маската към лицето на Хана, което все още бе покрито от одеялото.
— Ще скрие всичките ти отоци. Ще бъдеш най-прекрасното момиче на своето парти.
— Хана и без това си е прекрасна — обади се Лукас, който се появи иззад медицинските машини. — Дори и без маска.
Носът на Мона се сбърчи, сякаш Лукас току-що й беше казал, че ще й пъхне термометър в дупето.
— О, Лукас — произнесе тя с леден глас. — Не видях, че си тук.
— През цялото време бях тук — отсечено рече той.
Двамата се изгледаха намръщено. Хана забеляза как за миг по лицето на Мона премина безпокойство, но то бързо изчезна.
Мона подпря маската на вазата с цветя така, че да е обърната към нея.
— Това ще бъде куполът на годината. Хан. Направо нямам търпение.
След тези думи Мона й изпрати въздушна целувка и с танцова стъпка излезе от стаята. Ноъл, Мейсън, Шон и Майк я последваха, като казаха на Хана, че ще дойдат пак на следващия ден и очакват от нея да сподели с тях част от медицинската си марихуана. Остана само Лукас, облегнат на стената до плаката на поле, покрито с глухарчета, който й действаше много успокоително. На лицето му се изписа разстроено изражение.
— Та това ченге, Уайлдън… Преди два дни, докато те чакахме да се събудиш, той ме разпитваше за човека, който те е блъснал и избягал — каза тихо Лукас, като седна на оранжевия стол до леглото на Хана. — В смисъл, дали съм те виждал в нощта, когато това се е случило. Дали си се държала странно, дали си била разтревожена. Струваше ми се, че той не смята инцидента за обикновена катастрофа.
Лукас тежко преглътна и погледна към Хана.
— Нали не смяташ, че това е същият човек, който ти изпраща онези странни есемеси?
Хана седна в леглото. Тя беше забравила, че е разказала на Лукас за А., докато заедно летяха в небето с балона. Сърцето й затупа лудо.
— Нали не си споменал за нищо на Уайлдън?
— Разбира се, че не съм — увери я Лукас. — Просто… Тревожа се за теб. Това, че някой те блъсна, си е доста страшничко.
— Не се тревожи — прекъсна го Хана, като скръсти ръце на гърдите си. — И моля те, моля те, не казвай нито дума за това на Уайлдън, става ли?
— Става — кимна Лукас. — Разбира се.
— Добре — излая Хана. Тя отпи голяма глътка от чашата с вода, която стоеше на шкафчето до леглото й. Всеки път, когато се замислеше дали А. я е блъснал, съзнанието й сякаш се затваряше и не й позволяваше да продължи нататък.
— Какво ще кажеш? Не е ли много мило от страна на Мона да ми организира парти? — Хана се опита да смени темата. — Тя е чудесна приятелка. Всички така казват.
Лукас си играеше с бутоните на часовника си „Найк“.
— Не съм сигурен, че трябва да й се доверяваш — промърмори той.
Хана повдигна едната си вежда.
— За какво говориш?
Лукас се поколеба за няколко секунди.
— Хайде де — каза троснато Хана. — Какво?
Лукас се присегна и дръпна надолу одеялото на Хана, като разкри лицето й. Той я погали по бузата и я целуна. Устните му бяха меки и топли, и прилепнаха идеално към нейните. По гръбнака й пробягаха тръпки.
Когато Лукас се отдалечи, те впериха погледи един в друг в продължение на седем дълги бийпвания на кардиомашината на Хана, като дишаха тежко. Хана беше повече от сигурна, че на лицето й е изписано учудване.
— Спомняш ли си? — попита Лукас с широко отворени очи.
Хана се намръщи.
— Да си спомням… какво?