— Ядеш от напикана ябълка! Пиклив дъх!
Джена спря по средата на отхапването, като остави парчето да падне от устата й.
Ариа прогони образа от мислите си и забеляза купчина нарисувани с маслени бои картини, облегнати на бюрото на Джена. Бяха портрети на хора, нарисувани с ярки цветове и уверени щрихи.
— Ти ли си ги нарисувала? — попита тя Джена.
— За тези до бюрото ли говориш? — попита Джена, като отпусна ръце в скута си. — Да. Говорих със Сабрина за работата ми и тя поиска да ги види. Може да направи изложба на картините ми в галерията си.
Ариа стисна юмруци. Едва ли този ден можеше да бъде по-ужасен! Как така Джена си е уредила изложба? Как, по дяволите, изобщо се е научила да рисува, щом не вижда?
В дъното на стаята Сабрина казваше на учениците да вземат торбичка с брашно, парче от вестник и една празна кофа. Джена се опита сама да си събере нещата, но накрая Сабрина й ги донесе. Ариа забеляза как всички курсисти наблюдават Джена с крайчеца на очите си, опасявайки се, че ако го правят по-очевидно, някой ще ги обвини, че я зяпат. Когато всички се върнаха на бюрата си, Сабрина се прокашля.
— Добре. Предишния път говорихме за виждането чрез докосване. Днес ще се заемем с нещо подобно, като си направим маски. Нали всички ние носим една или друга маска? Всички се преструваме. А когато се вгледате в отливка на собственото си лице, може да откриете, че въобще не изглеждате така, както си се представяте.
— Това съм го правила и преди — прошепна Джена в ухото на Ариа. — Забавно е. Искаш ли да работим заедно? Аз ще ти покажа как да го направиш.
На Ариа й се искаше да се хвърли през прозореца. Изведнъж обаче се улови, че кима, но после се сети, че Джена няма как да види кимането, затова каза:
— Добре.
— Нека аз първа да направя твоята. — Когато Джена се обърна, нещо в джоба й изписка. Тя измъкна тънък сгъващ се телефон LG и го подаде на Ариа, сякаш знаеше, че тя я гледа. — Бутоните му се активират с глас, така че и аз най-после мога да изпращам есемеси.
— Не се ли притесняваш, че ще го посипеш с брашно? — попита Ариа.
— После ще го измия. Обожавам да го разнасям със себе си навсякъде.
Ариа наряза вестника вместо Джена, защото се боеше да я остави да работи сама с ножицата.
— Къде учиш всъщност? — попита тя.
— Ъ-ъ-ъ… в гимназията „Роузууд“. — Ариа каза името на местното общинско училище.
— Много добре — рече Джена. — Това първият ти арт — клас ли е?
Ариа замръзна. Беше ходила на курсове по рисуване още преди да се научи да чете, но трябваше да преглътне гордостта си. Тук не беше Ариа — тук беше Джесика. Която и да е тя.
— Ами да — каза тя, като набързо си съчини биография. — За мен това е голяма стъпка — падам си повече по спорта, като хокей на трева.
Джена наля вода в купата си.
— На каква позиция играеш?
— Ами на всичките — измънка Ариа. Веднъж Али ги беше учила да играят хокей на трева, но след пет минути прекрати уроците, защото каза, че Ариа тичала като бременна горила. Ариа се зачуди защо, за Бога, бе избрала образа на типичното роузуудско момиче — точно типа, който винаги е избягвала — за свое алтер его.
— Много добре, че си решила да опиташ нещо ново — промърмори Джена, като смесваше вода с брашно. — Хокеистките от бившето ми училище опитваха нови неща само когато пробваха дрехите на някой нов дизайнер, за когото са чели във „Воуг“. — Тя изсумтя саркастично.
— В училището ти във Филаделфия има ли момичета, които да играят хокей на трева? — изтърси Ариа, мислейки си за училището за слепи, в което родителите на Джена я бяха изпратили.
Джена се скова.
— Ами… не. Откъде знаеш, че уча във Филаделфия?
Ариа се ощипа от яд. Какво щеше да изтърси сега, че в шести клас й е дала накисната в тоалетната ябълка? Че донякъде е била замесена в смъртта на доведения й брат преди две седмици? Че я е ослепила и е съсипала живота й?
— Просто така предположих.
— Не, имах предвид предишното ми училище. То се намира тук, всъщност. „Роузууд дей“. Знаеш ли го?
— Чувала съм за него — промърмори Ариа.
— Следващата година се връщам там. — Джена натопи лист хартия в сместа от брашно и вода. — Все още не знам какво да мисля за това. Всички в онова училище са толкова идеални. Ако не се интересуваш от нещата, от които те се интересуват, ти си нищо. — Тя поклати глава. — Съжалявам. Сигурно нямаш представа за какво говоря.