— Няма нужда да ни казваш, ако не искаш — бързо каза Хана. — Много от нашите съобщения също бяха свързани с миналото. И ние имаме много неща, които бихме искали да забравим.
Тя погледна най-добрата си приятелка в очите, с надеждата, че тя ще разбере. Мона хвана ръката й и я стисна. Хана забеляза на ръката й сребърния пръстен с тюркоаз, който й беше подарила, нищо, че приличаше по-скоро на някое от онези идиотски пръстенчета, които носеха роузуудските смотанячки, отколкото на бижу от „Тифани“.
Частица от разтуптяното сърце на Хана се стопли. А. беше прав за едно: най-добрите приятели си споделят всичко. Сега двете с Мона можеха също да го направят.
Входният звънец иззвъня с три тона от азиатска мелодия. Момичетата скочиха от местата си.
— Кой звъни? — прошепна изплашено Ариа.
Мона се изправи и разтърси дългата си руса коса.
Тя се усмихна широко и хукна към входната врата.
— Някой, който ще ни накара да забравим за нашите проблеми.
— Нещо като пица ли? — попита Емили.
— Не, десет манекени от филаделфийския клон на модна агенция „Вилхелмина“, разбира се — каза просто Мона.
Сякаш бе кощунство да се мисли, че е нещо друго.
21.
Как бихте разрешили проблем като този на Емили
В четвъртък вечерта, след като си тръгна от Хана, Емили си пробиваше път сред натоварените с пазарски чанти и ухаещи на скъпи парфюми клиенти в мола „Кинг Джеймс“. Трябваше да се срещне с родителите си в „Ах, този Джаз!“, тематичен ресторант в стил бродуейски мюзикъл, който се намираше до „Нордстрьом“. Когато Емили беше малка, това бе любимият й ресторант, сигурно родителите й мислеха, че все още е. Заведението не се беше променило, с фалшивата си бродуейска фасада, гигантска статуя на Фантома от операта до подиума на домакинята и снимки на звезди от Бродуей по стените.
Емили пристигна там първа и седна на едно столче до дългия, покрит с гранатови плочки бар. Известно време се взираше в колекцията от Малки русалки в големия стъклен шкаф до подиума на управителката. Когато беше малка, Емили си мечтаеше да си смени мястото с принцесата русалка Ариел — Ариел можеше да вземе човешките крака на Емили, а Емили щеше да вземе перките на Ариел. Тя непрекъснато караше приятелките си да гледат филмчето, докато накрая Али не й каза, че е много детско и е време да спре.
Погледът й бе привлечен от един познат образ на екрана на телевизора, който висеше над бара. На преден план показваха една руса надарена репортерка, а в ъгъла се мъдреше снимка на Али от седми клас.
Миналата година родителите на Алисън Дилорентис живееха в малко градче недалеч от Роузууд, Пенсилвания, докато синът им Джейсън завърши университета в Йейл. Животът им бе тих и спокоен… досега. Докато разследването на убийството на Алисън продължава, без да са открити нови улики, как се справят останалите членове на семейството?
На екрана се появи грандиозна, обрасла с бръшлян къща, а под нея надпис НЮ ХЕЙВЪН, КЪНЕКТИКЪТ. Друга руса репортерка вървеше след група студенти.
— Джейсън! — извика тя. — Смяташ ли, че полицията прави достатъчно, за да открие убиеца на сестра ти?
— Дали това е сплотило семейството ви още повече? — извика някой друг.
Едно момче с бейзболна шапка се обърна назад. Очите на Емили се разшириха — тя беше виждала Джейсън Дилорентис само два пъти след изчезването на Али. Очите му бяха студени и безмилостни, а ъглите на устата му бяха увиснали надолу.
— Не говоря често със семейството си — каза Джейсън. — Те са твърде объркани.
Емили ритна стола си. Семейството на Али… объркано? В очите на Емили семейство Дилорентис беше идеално. Бащата на Али имаше добра работа, но имаше време да се прибира у дома през уикендите и да прави барбекю на децата си. Госпожа Дилорентис водеше Али, Емили и останалите на пазар и им приготвяше страхотни курабийки. Къщата им бе безупречно чиста и всеки път, когато Емили вечеряше у тях, на масата винаги имаше много смях.