— Да. Обещавам.
Тя обещава, но с обещание, което не задължава. Той се дразни и нервира. Поведението й е лошо, прекалено много й се прощава; вече се учи как да го използва и по всяка вероятност ще го използва още повече. Но ако на нея й се прощава много, на него му се прощава още повече; ако тя се държи зле, той се държи още по-зле. Доколкото са заедно, ако изобщо са заедно, той води, тя го следва. Не бива да забравя това.
Четвърта глава
Той я люби още веднъж, върху леглото в стаята на дъщеря си. Хубаво му е, хубаво му е като първия път; започва да свиква с начина, по който се движи тялото й. Тя е жива и жадна за преживяването. Жаждата не е още напълно чувствена, но то е, защото тя е твърде млада. Той си спомня по-специално как беше пъхнала крака си зад дупето му, за да го привлече към себе си: сухожилието на прасеца й се стегна и го заляха радост и желание. Кой знае, мисли си той, въпреки всичко може би все пак имаме бъдеще.
— Често ли правиш това? — пита го тя после.
— Какво да правя?
— Да спиш със свои студентки. Спал ли си с Аманда?
Той не отговаря. Аманда е друга студентка от курса му, тъничка блондинка. Аманда не го интересува.
— Защо си се развел? — пита тя.
— Развеждал съм се два пъти. Жених се два пъти, разведох се два пъти.
— Какво стана с първата ти съпруга?
— Дълга история. Някой път ще ти я разкажа.
— Имаш ли снимки?
— Не пазя снимки. Не колекционирам жени.
— И мен ли не колекционираш?
— Не, разбира се, че не.
Тя се изправя, разхожда се из стаята, събирайки дрехите си без стеснение, сякаш е сама. Той не е свикнал с жени, които се събличат и обличат така непринудено. Но жените, с които е свикнал, не са тъй млади, тъй съвършено оформени.
Същия следобед на вратата на канцеларията му се чука. Влиза млад мъж, когото той не познава. Без да чака покана, мъжът сяда, оглежда помещението и кима разбиращо към лавиците с книги.
Той е висок и жилест; с рехава козя брадичка и обица на ухото; облечен е в черно кожено яке и черни кожени панталони. Изглежда по-стар от повечето студенти; изглежда застрашителен.
— Значи ти си професорът — казва той. — Професор Давид. Мелани ми разправи за теб.
— Нима? И какво ви разправи?
— Че я чукаш.
Настъпва дълго мълчание. Тъй значи, мисли си той, дойде видовден. Трябваше да се досетя, че девойка като нея няма да ми дойде необременена.
— Кой сте вие? — пита той.
Посетителят не му обръща внимание, а продължава:
— Мислиш се за нещо. Кавалер! Да не смяташ, че ще се мислиш за нещо и като жена ти научи какви ги вършиш?
— Достатъчно. Какво искате?
— Ти ли ще ми кажеш кое е достатъчно? — думите изскачат бързо, звучат като заплаха. — Да не мислиш, че можеш ей тъй да се намесиш в чужд живот и да се махнеш, когато ти е удобно! — Черните очи на младежа святкат. Той се навежда напред, ръкомаха ту на една страна, ту на друга. Хартията от бюрото се разхвърчава.
Давид се изправя.
— Достатъчно, казах! Излезте!
— „Излезте“ — имитира го младежът. — Окей! — Той става и се упътва към вратата. — Довиждане, професорче! Тепърва ще има да видиш!
И изчезва.
Фукльо — мисли си той. — Забъркала се е с тоя фукльо и сега и мен забърква! Повдига му се.
Макар да я чака до късно, Мелани не идва. Затова пък потрошават колата му, паркирана на улицата. Гумите са пробити, в ключалките е впръскано лепило, на предното стъкло е залепен вестник, боята е издраскана. Налага се да смени ключалките — струват му шестстотин ранда.
— Имате ли представа чия работа е? — пита ключарят.
— Никаква — тросва се той.
След този coup de main Мелани се държи настрана. Той не се учудва: той е посрамен, но и тя е посрамена. В понеделник обаче тя отново идва на лекции; а до нея, облегнат на стола, с ръце в джобовете, небрежно ленив, е момъкът в черно, гаджето.
Обикновено в час се чува непрекъснато жужене. Този път студентите са се смълчали. Макар да не му се вярва да са разбрали какво става, ясно му е, че чакат да видят как ще постъпи той с натрапника.
А как, наистина, да постъпи? Очевидно е, че станалото с колата му не е достатъчно. Очевидно ще плаща още. Какво може да направи? Да стиска зъби и да плаща, какво друго?