— Продължаваме с Байрон — казва той, като се гмурва в тезисите за лекцията си. — Както видяхме миналата седмица, лошата репутация и скандалът се отразяват не само на живота на Байрон, но и на начина, по който читателите възприемат поезията му. Байрон човекът се прелива в собствените си поетични образи: Харолд, Манфред, дори Дон Жуан.
Скандал. Жалко, че лекцията е точно на тази тема, но той не е в състояние да импровизира.
Крадешком поглежда към Мелани. Обикновено тя усърдно си води записки. Днес, отслабнала и изтощена, се е превила над учебника си. Сърцето неволно го заболява за нея. Горкото пиленце, мисли си той, което съм притискал до гърдите си!
За домашно им е дал да четат „Лара“. И дисертацията му е за „Лара“. Няма начин да избегне поемата. Чете гласно:
— Кой би искал да ми разясни тези строфи? Кой е този „дух грешен“? Защо сам себе си нарича „творение“? От какъв свят идва?
Той отдавна е престанал да се изненадва от бездънното невежество на своите студенти. Постхристиянски, постисторически, постграмотни, все едно че вчера са се пръкнали. Поради това не очаква от тях да знаят що е паднал ангел или откъде Байрон е прочел за падналите ангели. Очаква добродушно-глупави коментари, които с малко късмет може да насочи към някакви разсъждения. Но днес го обгражда тишина, мрачна тишина, която пулсира около непознатия. Не желаят да говорят, не желаят да играят играта му, защото непознатият е там, слуша, съди, дразни.
— Луцифер — казва той. — Ангелът, прокуден от рая. Малко знаем за живота на ангелите, но предполагаме, че не им е нужен кислород. У дома си Луцифер, тъмният ангел, няма нужда да диша. И внезапно се озовава в нашия странен „дишащ“ свят. „Грешен“: твар, която избира собствен път, която живее опасно, създавайки опасност за себе си дори. Нека да прочетем нататък.
Момъкът дори не поглежда текста. Вместо това поглъща думите му с усмивчица — усмивчица, в която се чете и едва доловимо слисване.
— Следователно що за творение е този Луцифер?
Студентите трябва вече да са доловили напрежението между тях, между него и момъка. Въпросът от само себе си се е насочил към момъка, само към него; и като сомнамбул, внезапно върнат към действителността, момъкът откликва:
— Той действа, както чувства. Не го интересува добро ли е, или зло. Просто действа.
— Точно така. Независимо добро ли върши, или зло, той просто действа. Действа не по принцип, а по вътрешен подтик и източникът на този подтик му е неясен. Прочетете няколко строфи по-долу: „Лудостта му бе не в главата, а в сърцето.“ Лудо сърце. Що е лудо сърце?
Поискал е твърде много. Момъкът иска да продължи да гадае, това е очевидно. Иска да покаже, че се интересува не само от мотоциклети и модни дрехи. А може и така да е. Може би се догажда що значи да имаш лудо сърце. Но тук, в тази класна стая, пред всички тези непознати думите не излизат от устата му. Той поклаща глава.
— Няма значение. Забележете, че от нас не се иска да заклеймим тази твар с лудо сърце, тази твар, чието създаване е грешка. Напротив, подканени сме да разберем и да съчувстваме. Но и съчувствието си има граници. Защото, макар да живее сред нас, той не е като нас. Той е, както точно се определя сам, твар, тоест чудовище. И накрая, както ще ни подскаже Байрон, няма да ни е възможно да го обичаме в по-дълбокия, по-човешкия смисъл на думата. Той е обречен на самота.
С приведени глави те бързо записват думите му. Байрон, Луцифер, Каин — за тях няма никаква разлика.
Приключват с разбора на поемата. За домашно той им дава първите песни от „Дон Жуан“ и разпуска класа по-рано. Над главите им той я извиква:
— Мелани, мога ли да поговоря с вас?
Тя застава пред него изтощена, с напрегнато лице. Сърцето отново го заболява за нея. Да бяха сами, той би я прегърнал, би се опитал да я ободри. „Гълъбичката ми.“
Вместо това казва: