— Бихте ли дошли в кабинета ми?
Води я нагоре по стълбите към кабинета си; гаджето се мъкне подире им.
— Изчакайте тук — казва той на младежа и му хлопва вратата.
Мелани седи пред него с обронена глава.
— Мила моя — започва той. — Минаваш през труден период, знам, и не искам да ти създавам допълнителни затруднения. Но трябва да говоря с теб като твой учител. Имам дълг към студентите си, към всеки от вас. Какво върши приятелят ти извън студентското градче, си е негова работа. Но не мога да му позволя да смущава часовете ми. Моля, предай му това от мен.
Що се отнася до теб, ще ти се наложи да отделяш повече време за работата си. Ще трябва да посещаваш лекциите по-редовно. И ще трябва да вземеш изпита, който пропусна.
Тя го гледа втренчено, с удивление, направо шокирана. „Ти ме откъсна от всички — сякаш иска да му каже. — Накара ме да споделя тайната ти. Аз вече не съм само студентка. Как можеш да ми приказваш така?“
Когато заговаря, гласът й е толкова тих, че той едва я чува:
— Не мога да се явя на изпит, не съм чела.
Това, което той иска да каже, не може да бъде изречено, без да се наруши приличието. Единственото, което може да направи, е да й даде сигнал с надеждата, че той ще бъде разбран.
— Просто си вземи изпита, Мелани, като всички други. Не е важно дали си се подготвила, въпросът е да го отхвърлиш зад гърба си. Нека да определим дата. Какво ще кажеш за идния понеделник, в обедната почивка? Това ти дава възможност да почетеш в събота и в неделя.
Тя вирва брадичка и го поглежда предизвикателно. Или не е разбрала, или отказва предложението.
— В понеделник тук, в моя кабинет — повтаря той.
Тя става, премята чантата си през рамо.
— Мелани, аз нося отговорност. Поне формално го направи. Не усложнявай положението повече от необходимото.
„Отговорност“: тя не удостоява думата с отговор.
Връщайки се от концерт същата вечер, той спира на светофара. Покрай колата му профучава мотоциклет, сребърен дукати, яхнат от две фигури в черно. Фигурите имат шлемове, но той ги разпознава. Мелани — отзад, седи с широко разтворени колене и понадигнат таз. За миг го разтърсва похот. „Това съм го правил!“, помисля си. После мотоциклетът се стрелва напред и я отнася.
Пета глава
В понеделник тя не се явява на изпит. Вместо това той намира в пощенската си кутия официално писмо, според което тя няма да посещава повече лекциите му: „Студентка 771010 SAM, госпожица М. Изаакс, престава да посещава курсовете по комуникация 312 от момента на уведомлението.“
Не е изминал и час, прехвърлят му телефонно обаждане.
— Професор Лаури ли е? Имате ли възможност да поговорим? Казвам се Изаакс. Обаждам се от Джордж. Дъщеря ми е във вашия курс, нали се сещате, Мелани.
— Да.
— Господин професоре, надявам се да можете да ни помогнете. Мелани беше толкова добра студентка, а сега иска да се откаже от следването. Това е страшен удар за нас.
— Не знам дали ви разбирам.
— Иска да престане да учи и да си намери работа. Толкова труд напразно, да следва три години, и то с прекрасен успех, и точно преди края да напусне. Дали мога да ви помоля, господин професоре, да поговорите с нея, да я вразумите?
— Вие самият поговорихте ли с Мелани? Знаете ли какво е продиктувало това решение?
— Говорихме с нея по телефона целия уикенд — и майка й, и аз, но нищо не можахме да разберем. Много време й отнема пиесата, в която играе, може би това е причината, преуморена е, под напрежение е. Винаги взема всичко присърце, господин професоре, такава си е, цялата се посвещава на работата си. Но ако поговорите с нея, може би ще я убедите да размисли. Тя толкова ви уважава. Не искаме да пропилее всички тези години.
Значи Мелани, МелАни с ориенталските дрънкулки и любовта си към Уърдсуърд е вземала всичко присърце. Не го е забелязал. Интересно какво друго не е забелязал?
— Не знам, господин Изаакс, дали аз съм най-подходящият за разговор с Мелани.
— Разбира се, господин професоре, разбира се, че вие сте най-подходящият! Нали ви казвам колко ви уважава Мелани!
„Уважава ме? Поизостанали сте, г-н Изаакс. Дъщеря ви престана да ме уважава преди седмици и имаше защо.“ Това трябва да му каже. Вместо това произнася:
— Ще видя какво мога да направя.
Няма да ти се размине, казва си той след всичко това. Нито пък татко Изаакс в далечен Джордж ще забрави този разговор с лъжите и увъртанията ти. „Ще видя какво мога да направя.“ Защо не си признаеш? „Аз съм червеят в ябълката“, това трябваше да му каже, „Как да ви помогна, когато съм източникът на бедите й?“