Той телефонира в апартамента и слушалката вдига братовчедката Полин. Мелани не може да се обади, казва Полин с леден глас.
— Как така да не може да се обади?
— Не желае да разговаря с вас.
— Предайте й, че се обаждам относно решението й да зареже следването. Кажете й, че не е разумно.
Лекциите в сряда минават зле. Лекциите в петък — още по-зле. Почти няма студенти — дошли са единствено покорните, ленивите, безличните. Обяснението може да бъде само едно: разчуло се е.
Намира се във факултетската канцелария, когато чува глас зад себе си:
— Къде мога да намеря професор Лаури?
— Аз съм — отвръща, без да помисли.
Мъжът, който е попитал, е нисичък, слаб, прегърбен. Синият костюм му е широк, вмирисан е на цигари.
— Вие ли сте? Говорихме по телефона. Аз съм Изаакс.
— Да. Здравейте. Нека влезем в моя кабинет.
— Не се налага. — Мъжът спира, изправя рамене, поема дълбоко дъх.
— Господин професоре — започва той, като слага ударението на думата „професор“, — може да сте много учен и важен, но не е право, каквото сте сторили. — Той млъква и клати глава. — Не е право.
Двете секретарки не се и опитват да скрият любопитството си. В канцеларията има и студенти; непознатият повишава глас и те млъкват.
— Поверяваме ви децата си, защото смятаме, че можем да ви вярваме. Ако не вярваме на университета, на кого? През ум не ни е минавало, че изпращаме дъщеря си в змийско гнездо. Не, професор Лаури, може да сте голяма клечка с кой знае какви дипломи, но на ваше място щях да се срамувам от себе си, Бог ми е свидетел. Аз да бях сгазил лука като вас, щях да си призная на място, ама като ви гледам, не мисля, че ще го сторите.
Да си признае на място: ако имаш какво да кажеш, говори! Но езикът му е онемял, кръвта пулсира в ушите му. Змия в пазвата — как да го отрече?
— Извинявайте — прошепва. — Имам работа.
Вдървен, се обръща и си тръгва.
Изаакс го следва в шумния коридор.
— Професор Лаури! — вика той. — Не можете да бягате по този начин! Да знаете, няма да оставя тая работа така!
Тъй започва всичко. На следващата сутрин, с изненадваща експедитивност, пристига докладна от кабинета на заместник-ректора по учебната част. Уведомяват го, че срещу него е повдигнато оплакване за нарушаване на член 3.1 от университетския поведенчески кодекс. Нареждат му да се яви колкото е възможно по-скоро в кабинета на заместник-ректора.
Към докладната, пристигнала в плик с гриф „поверително“, е прикачен екземпляр от текста на кодекса. Член 3 забранява преследване или тормоз на расова, етническа, религиозна основа, във връзка с пол, сексуална ориентация или физическо увреждане. Член 3.1 се занимава изрично с преследване или тормоз на студенти от страна на преподаватели.
Има и втори документ, който резюмира устава и компетенциите на разследващата комисия. Той чете документа с неприятно разтуптяно сърце. Не успява да прочете и половината, разсейва се. Става, заключва вратата на кабинета си, сяда с документа в ръка, опитва се да си представи какво се е случило.
Мелани не би предприела такава стъпка, той е убеден. Прекалено е невинна за такова нещо, не знае силата си. Накарал я е оня, човечецът в костюм не по мярка, той и братовчедката Полин, грозноватата, дуенята. Сигурно са я навили, изтощили са я и накрая са я заставили да се обърне към администрацията.
— Искаме да подадем оплакване — са казали.
— Да подадете оплакване? Какво оплакване?
— По личен въпрос.
— Тормоз — сигурно е пояснила братовчедката Полин, а Мелани е стояла до нея сконфузена. — Срещу един професор.
— Идете в стая еди-коя си.
В стая еди-коя си той, Изаакс, сигурно е добил смелост.
— Искаме да подадем оплакване срещу един от вашите професори.
— Добре ли сте го обмислили? Наистина ли го искате? — Така са го попитали, съблюдавайки правилата.
— Да, знаем какво искаме — е отговорил той, хвърляйки поглед към дъщеря си, — нека посмее да възрази.
Попълва се формуляр. Поставили са формуляра пред тях, дали са им писалка. Една ръка е поела писалката, ръка, която той е целувал, ръка, която той познава интимно. Първо името на ищеца: МЕЛАНИ ИЗААКС, с грижливо изписани главни букви. Ръката бавно слиза по колоната от квадратчета, търси кое да отбележи. Три: подсказва й пожълтелият от никотин пръст на баща й. Ръката се колебае, решава се, драсва в квадратчето обвинението си: J’accuse. Следва квадратчето за името на обвиняемия. ДАВИД ЛАУРИ, пише ръката, ПРОФЕСОР. И накрая, най-отдолу, датата и подписът й: извитото къдраво М, Л-то изписано смело, името завършено със замах.