— Точно. Изразихте точно каквото исках да кажа.
Би било по-мъдро да си мълчи, но той не си мълчи.
— Какво ми е ясно е моя работа, не ваша, Фародия. Честно казано, вие искате от мен не отговор, а изповед. Няма да се изповядвам. Правя изявление, това е мое право. Виновен по обвиненията. Това е моето изявление. Повече няма да дочакате от мен.
— Г-н председател, протестирам. Въпросът надхвърля техническата страна. Професор Лаури се признава за виновен, но аз се питам дали приема вината си, или просто говори тези неща с надеждата, че случаят ще бъде погребан под бумагите и забравен? Защото, ако е така, настоявам да му наложим най-тежкото наказание.
— Нека отново да ви напомня, д-р Расоол — казва Матабане, — че нямаме право да налагаме наказания.
— В такъв случай трябва да препоръчаме най-тежкото наказание. Професор Лаури да бъде уволнен незабавно и да се откаже от всички привилегии и облаги.
— Давид? — Гласът принадлежи на Дезмънд Суортс, който дотогава не се е обаждал. — Давид, сигурен ли си, че се справяш със ситуацията по възможно най-добрия начин? — Суортс се извръща към председателя. — Господин председател, както казах и докато професор Лаури беше вън от стаята, моето убеждение е, че като членове на университетска общност не трябва да се отнасяме към колега по студен и формален начин. Давид, сигурен ли си, че не би предпочел отлагане на случая, за да имаш време да размислиш и може би да се посъветваш?
— Защо? Върху какво трябва да размисля?
— Върху тежкото си положение, което не съм сигурен, че преценяваш точно. Грубо казано, има опасност да си загубиш работата си. В наши дни това не е шега.
— В такъв случай какво би ме посъветвал да направя? Да престана да говоря с тази, както я нарича д-р Расоол, неуловима подигравка в тона си? Да пролея сълзи на разкаяние? Ще бъде ли това достатъчно, за да ме спаси?
— Може и да не ти се вярва, Давид, но ние тук, около масата, не сме твои врагове. Всички си имаме слабости, всички сме само хора. Твоят случай не е единствен по рода си. Бихме искали да намерим начин да продължиш кариерата си.
Хаким се намесва усърдно:
— Бихме искали да ти помогнем, Давид, да приключиш с това — сигурно е кошмарно.
Били негови приятели. Искали да го спасят от слабостта му, да го събудят от кошмара му. Не искали да го видят да проси по улиците. Искали го обратно в класната стая.
— В този доброжелателен хор не чувам женски глас — казва той.
Мълчание.
— Много добре — продължава той. — Ще се изповядам. Историята започна една вечер, забравих датата, но не толкова отдавна. Вървях през градините на стария колеж и така се случи, че през тях вървеше въпросната млада жена, госпожица Изаакс. Пътищата ни се кръстосаха. Разменихме няколко думи и в този момент се случи нещо, което, понеже не съм поет, няма да се опитам да опиша. Достатъчно е да отбележа, че влезе Ерос. След това вече не бях същият.
— В какво отношение не бяхте същият? — пита предпазливо преподавателката по бизнес.
— Не бях на себе си. Не бях вече петдесетгодишен, разведен, в безпътица. Превърнах се в слуга на Ерос.
— Защитаваш ли се? Не си могъл да се пребориш с влечението?
— Не се защитавам. Вие искате изповед. Изповядвам се. Що се отнася до влечението, то далеч не беше неуправляемо. Срам ме е, но в миналото многократно съм се преборвал с такива влечения.
— Не смяташ ли — казва Суортс, — че по своето естество животът в университетска среда изисква известни жертви? Че в името на доброто на всички трябва да се въздържаме?
— Имаш предвид, че трябва да забраним любовта между различните поколения?
— Не е задължително. Но като преподаватели ние разполагаме с известна власт. Може би трябва да наложим възбрана върху смесването на властта със секса. Което според мен е точно твоят случай. Или да препоръчваме крайна предпазливост.
Намесва се Фародия Расоол.
— Господин председател, отново преливаме от пусто в празно. Да, казва той, виновен е, но когато се опитваме да чуем нещо конкретно, внезапно той ни изповядва не насилие над млада жена, а някакво си непреодолимо влечение; нито споменава причинената болка, нито дългата предистория на експлоатация, част от която е всичко това. По тази причина смятам, че е безполезно да продължаваме да разговаряме с професор Лаури. Трябва да приемем признанието му и да направим съответните препоръки.
Насилие. Той очакваше тази дума. Изречена с глас, трептящ от праведност. Какво вижда тази жена, когато го гледа, та е толкова разгневена? Акула между безпомощни рибки? Или друго видение: огромен тежък мъжкар притиска непорасналото момиче, заглушавайки виковете й с широка длан? Колко нелепо! След това си спомня: вчера те са били събрани в същата зала и тя е била пред тях, Мелани, която не му стига и до рамото дори. Неравни — как би могъл да го отрече?