— Нищо не искам да коментирам.
Преследвачите и зяпачите се скупчват около него.
Ако иска да им избяга, ще трябва да ги разблъсква.
— Съжалявате ли? — пита жената. Тикат касетофона още по-близо до него. — Съжалявате ли за това, което направихте?
— Не. Преживяването ме обогати.
Жената продължава да се усмихва.
— Значи бихте го сторили отново?
— Не мисля, че ще имам втора възможност.
— Но ако имате?
— Това не е сериозен въпрос.
Тя иска повече, повече думи за търбуха на машинката си, но в момента не се сеща как да го подведе към нови нетактичности.
— Какво каза той за преживяването си? — тихо пита край него някой.
— Преживяването го обогатило.
Кикот.
— Питай го дали се е извинил — вика някой на жената.
— Вече го питах.
Изповеди, извинения — защо тази жажда да унижават? Настава внезапна тишина. Тълпата около него — сякаш ловци, сгащили непознато животно, без да знаят как да го довършат.
Снимката му се появява на следващия ден в студентския вестник; под нея — надпис: „Кой се оказа Глупак“. Снимали са го как, вдигнал очи към небето, протяга несигурна ръка към фотоапарата. Позата му нелепа сама по себе си, но снимката е безценна, защото показва още и обърнато кошче, което един широко ухилен младеж издига високо. Заради един трик с перспективата изглежда, че кошчето е нахлупено върху главата му като клоунска шапка. Какъв шанс му остава при това изображение?
„Комисията мълчи по присъдата“ — гласи заглавието. „Дисциплинарната комисия, разследваща обвиненията в тормоз и недостойно поведение срещу професора от «Комуникации» Давид Лаури, вчера не се произнесе по присъдата. Председателят Манас Матабане заяви единствено, че резултатите от разследването са изпратени на ректора за разпореждане.
В словесната престрелка с членовете на асоциацията «ВОЙНА» след заседанието на комисията Лаури (53-годишен) заяви, че приключенията му със студентки го били обогатили.
За първи път историята се разчу, когато студентите от курса на Лаури, специалист по поезията на романтизма, подали оплаквания срещу него.“
Матабане му се обажда у дома.
— Комисията предаде препоръките си, Давид, и ректорът ме помоли да разговарям с теб за последен път. Казва, че е готов да не прибягва до крайни мерки, при условие че направиш изявление, което да е задоволително от наша гледна точка, не само от твоя.
— Манас, вече обсъждахме това. Аз…
— Чакай. Изслушай ме. Пред себе си имам една чернова, която би задоволила изискванията ни. Много кратък текст. Мога ли да ти го прочета?
— Чети.
Матабане чете:
„Признавам без възражения, че сериозно съм нарушил човешките права на ищцата и пълномощията, дадени ми от университета. Искрено се извинявам и на ищцата, и на университета и приемам наказанието, което ще ми бъде наложено съответно.“
— „Наказанието, което ще ми бъде наложено съответно“ — какво означава това?
— Така, както го разбирам, няма да те уволнят. По всяка вероятност ще поискат да си вземеш отпуск. Дали в крайна сметка ще се върнеш към преподавателските си задължения, ще зависи от теб и от решението на твоя декан и ръководител на факултета.
— Това ли е? Такава ли е сделката?
— Така разбирам нещата. Ако покажеш, че си съгласен с изявлението, това ще ти даде възможност да искаш да ти се признаят смекчаващи обстоятелства и ректорът ще е готов да го тълкува в този дух.
— В кой дух?
— В дух на покаяние.
— Манас, още вчера обсъдихме въпроса с покаянието. Казах ти какво мисля по въпроса. Няма да го направя. Явих се пред официално конституиран трибунал, представляващ закона. Признах се за виновен пред светски съд, направих светско признание. Това признание би трябвало да ви задоволи. Покаянието няма нищо общо с това. Покаянието принадлежи на друг свят, на друга вселена на дискурс.
— Смесваш нещата, Давид. Не ти се нарежда да се каеш. Онова, което става в душата ти, е неразбираемо за нас, членовете на, както ни наричаш, светския трибунал, да не говорим, че ни е неясно и от човешка гледна точка. Молим те просто да направиш изявление.
— Молите ме да се извиня, без да сте сигурни, че съм искрен?
— Твоята искреност не е критерий. Тя е въпрос на, както казах, собствената ти съвест. Критерият в случая е готовността ти да признаеш грешката си открито и да вземеш мерки да я поправиш.