— Всичките са кучета-пазачи — обяснява тя. — Работни кучета, на краткосрочни договори: две седмици, една седмица, понякога само за уикенда. Обикновено ги изпращат за лятната ваканция.
— Ами котки? Не вземаш ли и котки?
— Не ми се смей. Смятам да започна да приемам и котки. Просто още не съм приготвила нищо за тях.
— Още ли притежаваш оная сергия на пазара?
— Да, продавам в събота сутрин. Ще те заведа.
Значи така си изкарва тя прехраната: от кучкарниците и с продажба на цветя и зеленчуци. Какво по-просто от това?
— Кучетата не се ли отегчават? — Той сочи към едно, кафеникав женски булдог, сам в клетката. Положило глава на лапите си, кучето ги гледа тъжно, дори не си прави труда да стане.
— Имаш предвид Кейти? Тя е изоставена. Собствениците й фалираха. Не си бяха плащали сметките в продължение на месеци. Не знам какво ще я правя. Предполагам, че ще се опитам да й намеря дом. Сега се цупи, но иначе си е много добра. Всеки ден я извеждаме да потича, или аз, или Пьетрус. Това е част от условията.
— Кой е този Пьетрус?
— Ще ви запозная. Пьетрус е новият ми помощник. Всъщност от март ми е съсобственик. Голяма скица.
Той крачи редом с нея покрай калния вир, в който безгрижно плава семейство патици, покрай кошерите и през градината: цветни лехи и зимни зеленчуци — цветно зеле, картофи, цвекло, лук. Посещават помпата и водоема в покрайнините на имота: през последните две години валяло доста и нивото на водата се вдигнало.
Тя говори уверено по тези въпроси. Стопанка от нов тип от граничните райони. Навремето се гледаха говеда и царевица. Сега на дневен ред са кучета и нарциси. Колкото повече неща се променят, толкова всичко си остава същото. Историята се повтаря, макар и малко по-скромно. Може би и историята си е взела поука.
Връщат се покрай напоителната вада. Босите палци на Луси ровят червената пръст, оставят ясни следи. Солидна жена, потънала в новия си живот. Браво! Ако това е неговото завещание — тази жена, неговата дъщеря — тогава няма от какво да се срамува.
— Не се старай да ми намираш занимание — казва той, като се връщат в къщата. — Донесъл съм си книги. Нужни са ми само маса и стол.
— Над нещо специално ли работиш? — Пита тя предпазливо. Работата му не е предмет на чести разговори помежду им.
— Имам си планове. Нещо около последните години на Байрон. Не книга, поне не като книгите, които съм писал в миналото. По-скоро нещо за сцената. Думи и музика. Героите говорят и пеят.
— Не знаех, че още имаш амбиции в това отношение.
— Реших да си доставя удоволствие. Но не е само това. На човек му се ще да остави нещо след себе си. Поне мъжът иска да остави нещо след себе си. За жените е по-лесно.
— Защо да е по-лесно за жените?
— Имам предвид, че е по-лесно да произведат нещо, което да живее собствен живот.
— Тук не включваш ли и бащинството?
— Бащинството… все си мисля, че в сравнение с майчинството бащинството е доста абстрактна работа. Но нека да изчакаме и да видим какво ще излезе. Ако излезе нещо, ти първа ще научиш. Първа и, по всяка вероятност, последна.
— Сам ли ще напишеш музиката?
— В повечето случаи ще я заимствам. В това отношение нямам угризения. В началото смятах, че разработваната тема ще наложи доста богата оркестрация. Нещо от Щраус например. Това би било извън силите ми. Сега съм тръгнал по друг път, към много оскъден акомпанимент: цигулка, чело, обой или фагот. Но засега всичко е в сферата на идеите. Не съм написал дори нота — постоянно ме разсейваха. Трябва да си чула за неприятностите ми.
— Роз спомена нещо по телефона.
— Сега няма да говорим за това. Някой друг път.
— Завинаги ли напусна университета?
— Подадох си оставката. Помолиха ме да си подам оставката.
— Ще ти бъде ли мъчно?
— Дали ще ми бъде мъчно? Не знам. Не бях кой знае какъв преподавател. Открих, че все по-малко съм способен да будя интерес у студентите си. Не се интересуваха от това, което имах да им казвам. Затова може би няма да ми е мъчно. Може би ще се наслаждавам на свободата си.